Forsaken (Vampires the masquerade R.P.G.)

https://bgrp.bulgarianforum.net/t12-topic - Линк към дискусии коментари и герои.

-----------------------

Силната миризма на прясна, топла кръв бе превзела стаята. Гласът на оперният певец се разнасяше из помещението, като епична, погребална песен и се бе превърнал в единственият звук. Нямаше музика, само глас. Силен и висок. След секунди с него започнаха да пеят и други. Десетки гласове, извисяващи се над всичко останало. И въпреки това никой освен нея не можеше да ги чуе. Женски глас се сля с оперният акапел
- "Боже, очисти ме, грешния, защото нищо добро не сторих пред Тебе: " - Каза тя. Думите бяха следвани от ясният и отчетлив звук на острие прерязващо плът. - "...но избави ме от лукавия, и да бъде в мене Твоята воля, за да мога неосъдително на отворя недостойните си уста, и да възхваля Твоето свято име," - Молитвата се сливаше с песента и със скверните звуци на смърт и унищожение. Огнен проблясък озари стаята. Кръв се стичаше по пода, чийто черен теракот бе покрит с найлон. Стаята беше широка, обзаведена с ниски, непретенциозни мебели, които, макар да не бяха особено луксозни, показваха, че дизайнерът, несъмнено има чувство за стил. Двете стени бяха тъмно сиви, другите две по - светли. по тях висяха множество празни, чисто бели, картини. А на едната, над широката спалня със завивки от черен сатен, бе закачено голямо, богато украсено разпятие, притежаващо цвета на старо сребро. - "...на Отца, и Сина, и Светаго Духа, сега и всекога, и во веки веков..." - песента замлъкна изведнъж и само нейният глас отекна из широкото помещение - "...Амин!" - ехото повтори думите веднъж. После продължи да се чува само ножа, танцуващ по тялото на злощастната жертва.

Чуха се стъпки, докато жената прекосяваше стаята. Тя се пресегна към стената, докосна няколко пъти определени бутони по една от рамките на празните картини и поредният тайник в дома и се отвори точно до нея. Голямата, тайна стая в банята, където тя оставяше принадлежностите си за ритуалът (грижливо подредени по определена система) също бе отворена и сравнително разхвърляна. Но щеше да я подреди... после. Взе едно платно от нишата,която бе отворила, боите си, няколко други необходими неща и шише с терпентин. После се върна пред металната, сгъваема маса, в центъра на стаята. Беше широка и покрита с дълъг бял чаршаф, което я караше да прилича на старанен жертвен олтар. Покривката беше пропитa с кръв, а на мсата лежеше труп на мъж. по голяма част от тялото му имаше изгаряния от втора и трета степен, половината му лице бе станало жертва на пламъците. очите ги нямаше, бяха извадени и поставени във паничка с формалин, отстрани на масата. Коремът на мъжа беше разпорен и част от вътрешностите си проправяха път навън. Жената застана пред масата, и започна да разгъва дървен статив, после сложи платното върху него, изсипа терпентина в една чашка, миризмата му се разнесе и се сля с тази на кръв и изгорена кожа. Когато приключи подготовката си,, тя се обърна към жертвата.

- Красив си. - Мелодичният й глас, прозвуча по - висок от обикновено. Бе изпълнен с желание и вълнение. Тя беше облечена в къса, полупрозрачна бяла рокля с тънки презрамки,едната от които се беше свлякла надолу и разриваше от лявата й гърда, повече плът, отколкото благоприличието разрешаваше. Бялата рокля беше окървавена на места и прилепнала към светлата й кожа, което също разкриваше повече отколкото благоприличието позволяваше..Под роклята носеше само тънки прашки в същия бял, полупрозрачен цвят. Ръцете й бяха покрити с хирургически ръкавици, обагрени в алената течност. - По красив от вчера със сигурност. - засмя се тя, прекарвайки ръка през косата си, Кръвта се сля с червеният цвят на косите й и светлозелените й очи изпъкнаха още повече. - но все пак, няма нищо красиво в мъж, който моли жената за милост. - Червенокосата убийца бръкна в раната на корема и започна едно по едно да вади каквото намираше вътре, помагайки си с острият нож който използва одеве. Вдишваше с насладаа от миризмата а очите й поглъщаха гледката със щастие. Бе доволна от работата си.
- А казват, че жените гледаме само външната красота. - Присмя се убийцата. - Каква лъжа! Това са най - красивите вътрешности, които някога съм виждала! - Тя размести въпросните вътрешности няколко пъти, докато реши че са си на мястото. - Днес си много мълчалив, това не е поведение за пред една дама. - погледна мъртвеца в лицето, очаквайки отговор, който, логично, не последва. - Хм, вчера не се държеше така стеснително... - Поглеждаше ту към лицето му, ту към очите във формалина, сякаш чудейки се на кое от двете да говори. - .. докато викаше в леглото ми, първо от удоволствие,когато беше в мен, а после от болка, когато изгаряше. - Настана лудешки смях от нейна страна. - Мама не те ли е учила да не си говориш с непознати? Явно е пропуснала и урока, в който не им позволяваш, да те завързват с белезници за леглото и за използват бензинова горелка като секс играчка... Няма ли да ми отговориш? - приказвайки, тя го бе подредила в позата, която желаеше, сложила също очите в ръката му, и беше започнала да го рисува върху голямото, бяло платно. - Не възпитан мухльо! Отговори ми! - Тя заби един шамар на трупа и кръв сестече по ръката й. Избърса я в роклята. - Виж какво ме накара да направя! - Намсти главата му както беше и продължи да рисува. - Прощавай... - промърмори след минути. - И моите обноски не пасват на една дама. Забравих да се представя. - тя се засмя. - Е представих се, но те по излъгах. Предположил си, че не се казвам Лейди Ред. - Тя протегна ръка за запознанство. - Името ми е Калис фон Хайдегер, приятно ми е. - нямаше никаква реакция. - Не възпитан човек! - измърмори тя. А имаше наглостта да ме молиш за милост. - На рисунката все още се виждаха само петна и нищо ясно. - Децата молиха ли те за милост, преди да ги изгориш? Хайде де, кажи ми, говорим си за теб в момента... - Тя свали ръкавиците, осъзнавайки, че са започнали да й пречат. Кръвта цапаше рисунката, а някакви следи от нея можеше да доведат ченгетата тук. Не че имаше значение, Калис се беше научила да се справя с тях. Но после трябваше да се покрива другаде. Харесвше си апартамента. въпреки това не започна на ново. обичаше да има доза риск. - разбира се, че са те молили. Сигурно целият репертоар който ми изнесе си го научил от тях. Не случайно бог ме прати да те убия. Беше пречка за света - изчадие. При това нищо не разбираше от изкуство... Да изгориш цялото тяло си е загуба...
На вратата се позвъня. Калис вдигна очи изненадана. Никой освен няколко по - висши в Камарила не знаеше къде живее. Тъпите им задачи! Сега ли точно?! Ядосана че прекъсват ритуала й жената се отправи към вратата си и погледна към монитора... беше човек. Носеше някакви документации в ръка. Случаен минувач да открие подземният й дом беше нещо невъзможно. Този навярно бе пратеник. Камарила контролираха ума му. беше ги страх дори да дойдат сами. Тя се присмя и отвори вратата. Бог щеше да пазисвоята пратеница от всяка опасност.
- Добър вечер. - поздрави човека. Изглеждаше напълно нормално. Този който контролираше съзнанието м се справяше добре. - висшестоящите имат мисия за Вас Калис. - По акцента му тя разбра че не е германец. - Свързано е с пътуване до Австрия и разследване на убийство. - Той й подаде документите. - подробностите са тук. - тя ги взе, прелисти ги наэбъро, и ги хвърли на масата до вратата. На вярно мъжът нямаше да помни какво е станало ако просто го пусне да си ходи, но имаше малък шанс да запомни пътя до тук. Тя не желаеше да рискува. Знашее, че когато контролират ума им, животинските им инстинкти се засилваха.
Калис се наведе и показа дори по - голяма част от твърде разголените си гърди. Пратеникът протегна ръка към тях и жената се отдръпна внимателно.
- искаш ли да влезеш?
- Да... - отговори той хипнотизиран.
- Дори и с риск да не излезеш никога повече?
- Да... - Тя само си играеше игра с него, залъгвайки и двама им, че му дава право на избор.

Мисия доставена от вечеря: Камарила знаеха как да се отнасят със служителите си.
Жената протегна ръка, той я пое и двамата тръгнаха към кухнята й.
- "Господи Боже наш! Благослови нас и тези дарове, които приемаме от Твоето милостиво сърце. Амин."

.............

Бяла и черна беше Швеция по това време на годината. Извисените, стройни дървета бяха сменили цвета на кората си и като черни ивици разрязваха снежния пейзаж на малката вилна зона край Стокхолм. Листа нямаше, само снегът - по тротоарите, по мокрите клони на дърветата, по покривите на къщите. Улиците бяха чисти и сухи от снегорина, който миаваше всеки път, когато Майката Природа заплашеше да излее кристалните си сълзи и да ги затрупа. Минаваше толкова често, че от сухия студ, улиците стояха светло сиви и разделяха черно-бялата картина на малки сектори, като по-малки парчета на една голяма композиция от неизвестен автор, събрани сякаш едно до друго. Но и точно толкова отделени.
Отделени. И отдалечени.
Там някъде, отвъд преспите на снежната обвивка на Швеция се криеше един по-топъл свят. На юг, през студеното море, бяха островите на Дания, която свързваше сякаш големия скандинавски полуостров с южната част на Европа и миналото. Но то оставаше далеч, много далеч, и можеше да се достигне до него само с ферибота на спомените.
А настоящето беше тук. Във една вилна зона край Стокхолм. В една вила, сравнително по-малка от другите и също толкова черна и мокра. С побелял покрив, като шоколадов сладкиш с много бита сметана отгоре, спускащ се леко по капчуците и образуващ ледени висулки по краищата на потъмнелите от влага керемиди. Къщата не беше с нищо по-различна от останалите, освен с пустото си излъчване. Прозорците не бяха украсени с дантелени пердета, пропускайки навън частица от усещането за уют, което цареше в повечето къщи. Бяха покрити със сиви щори, които сякаш се молеха на снега и му шепнеха за тяхното минало и че те някога, също като него, може би са били бели. Предния двор бе пуст - само три тънки дървета се извисяваха в близост до пощенската кутия, чиито голи корони не успяваха да оживят къщата, а още повече я караха да изглежда като изоставена во веки. Нямаше храсти, нямаше мебели, само пуста каменна пътека се подаваше изпод леко отъпкания сняг и водеше към масивната дървена врата.
Стъпките бяха меки, умерени и издаваха лек шляпащ звук като 16 годишна тийнейджърка, която се промъкваше късно вечер в дома си след среща с гаджето си край езерото. Мокрите стъпки попиваха в мекия махагонов килим, който покриваше ламинирания паркет в трапезарията. С бяла хавлия около слабото й тяло, Десире протегна мократа си ръка и отвори хладилника. Извади от бутилка червено вино и наля кървавочервената течност в чаша на мини-бара зад нея. Подпря слабите си ръце на кремавия теракот и впери кехлибарните си очи в спуснатата щора на прозореца.
Представи си как глухата светлина разяжда молекулите на тежката сива щора и прониква в дома й. Щеше хладно да погали голата й кожа и само при мисълта мъхчетата по врата й настръхнаха, а по гръбнака я побиха почти еротични тръпки от мисълта. Беше тихо. Харесваше й тишаната, която й доставяше самотата и отдалечението. Беше като отшелник. До толкова ума й игнорираше пътуващите всяка сутрин и вечер съседи, които избръмчаваха за секунди с колите си покрай нея, на път за столицата и обратно. Какво бяха за нея няколко секунди бръмчене, на фона на цялото това безкрайно спокойствие?
Въпреки, че очите й бяха жълти, далеч не бяха в топлата гама. Носеха дъх на студена, исъхнала смола на дърво, сякаш върху ирисът й минаваше леща-екшън с леден отенък, който не спираше да се рее към щората, сякаш искаше да проникне в несъществуващото й съзнание и да я рабзебере.
Десире.
Означава "желаната". Така си й беше в действителност, беше желана. Въпреки, че живееше тук от пет години, съседите не се уморяваха да я канят на обеди, рожденни дни и всякакви други сбирки. Въпреки непрестаните й и все пак деликатни откази. Сякаш желаеха именно това - да я поканят, само за да видят вялата й, отнесена усмивка и да получат нежния и любезен отказ. След което си тръгваха щастливи от срещата с нея, а тя се затваряше отново сама в празната си къща. Когато ходеше до магазина в края на квартала никой не оставаше безразличен към нея. Рядко го правеше и като цяло рядко излизаше и точно това караше всички да я следят с такъв интерес, да се втурват да й помагат с торбите или просто да я поздравят. Тя също ги поздравяваше. Със същата отнесена усмивка, която образуваха прозрачните й устни и благ поглед в иначе замръзналите кехлибарни очи.
Желанието към нея беше от онзи тип - ненатрапчиво. Само в съзнанията на хората, само в умовете им. Никой не в действителност не правеше нищо, с което да оскверни цялостта на съществото й, натискайки се твърде много да й бъдат приятели или любовници.
Любовниците.
Десире беше написала цяла статия за тях. Една-едничка. Повече обичаше да пише за сладко-горчивия вкус на самотата, защото тя бе най-вярната й любовница. И все пак писа веднъж. Твърдо беше убедена, че има няколко типа любовници. Такива, в които мъжете виждаха майките на децата си - тези, които тя наричаше брюнетки, макар да казваше, че цвета на косата няма значение за това какъв тип ще си. Червенокосите бяха онези, които мъжете предпочитаха само за секс - истинските любовници. Сама себе си поставяше в третата група - тази на трофеите. Недостъпни, поради самото си съвършенство, вливащи страх в неистинските мъже. Златната блондинка, която стоеше в шкафчето с оскарите и грамите. С окачена златиста грива над камината. Малката сладка женичка, която е само за показ, защото е толкова съвършена, че се сама се разпадаше вътрешно в своята позлатеност. Не че другите два типа жени бяха по-малко съвършени, напротив. Любовниците също бяха добри, а Съпругите перфектни и грижовни. Но с тях беше така по-лесно само защото знаеш какво искаш от нея, още щом успееш да категоризираш в коя група спада тя. И после не я излагаш на показ - нито едната, защото изпитваш срам от мръсните си мъжки тайни, нито другата - защото не искаш някой друг задник да ти я отнеме.
А трофея беше студен. Статуя. Красива статуя, предназначена изцяло за показ. Не можеш да създадеш семейство с нея, защото е от студено злато, та дори под златото да се крие душа на майка и любяща съпруга. Не можеш да правиш секс с нея, защото си недостоен, дори да е най-умелата жрица в изкуството на любовта. И точно това прави Златната жена-трофей толкова сама и толкова...
"Десире"
...желана...
"Десире"

Мигна с очи. Тъмен силует бавно крачеше пред сивата щора. Линиите му бяха фини и размити, почти не се виждаше с просто око. Но тя така съсредоточено бе втренчила погледа си там, че виждаше дори малките петънца, полепнали по ъглите и невидимите прашинки, които се виждаха само през лъч слънчева светлина.
Запъти се към входната врата.
- Камарила - устните на младежа пред нея се движеха безжизнено, когато отвори вратата. Беше средно-висок, с тъмна коса и мургава кожа, а ярко сините очи бяха бездушни, втренчени в нея стъкла. В ръцете си държеше папка.
Тя се протегна и взе папката. Младежа се опита да влезе, но тя бутна вратата. Той се обърна и тъмния му силует бавно закрачи по каменната пътечка на двора й. Обърна се към нея и на Десире й се стори, че й се усмихва леко. С тъжна усмивка.
Кръвта му се разпиля по белия сняг в двора й, а пронизващият звук от куршума отеквна в тихия квартал.
Десире стоеше на входната врата ни най-малко шокирана. Очакваше нещо подобно от Камарила. Знаеше, че трябва да избяга възможно най-бързо от Швеция. Преди още любопитните съседи да наобиколят къщата й. За щастие от папката, която държеше в ръце имаше самолетен билет. За Австрия. А може би не беше щастие.

Нощта беше още млада и красива. Неоновите светлини осветяваха всяка сграда на големия и шумен Лайпциг. Нощният живот усилено кипеше. Навсякъде се разнасяха звуци на клаксони. Сданията сякаш се движеха под звуците на басовете, дънещи от нощните клубове, които гъмжаха от хора. Извиващите се съвременни ритми, бяха съпроводени от ентусиазираните викове на шумни младежки компании.
Той стоеше мълчаливо до прозореца, загледан в профучаващите по булеварда коли и мислено чертаеше плана си за вечерта. Беше вечер като всяка друга вечер, скучна и самотна. Още една такава вечер, която бе сякаш прашинка, попълваща безкрайното му съществуване. Толкова му бе дотегнало и опротивяло това скучно еднообразие на горчивата самота. Липсваше му ТОЙ. Неговият глас, неговият леко укорителен смях, блясъка в кристалносините му очи, които пазеха толкова тайни, които бяха видели толкова много светове, уханието на кожата му, което силно разпалваше въображението, завладяваше мислите и се загнездваше в спомените, доверието, което получаваше от него. ТОЙ сякаш беше двигателят на неговото съществуване. Всичко това му липсваше до болка и отчаяние, но вече го нямаше. Бе изгубил най-скъпото нещо в живота си. Беше си отишъл смисълът на неговите безкрайни дни, стимулът му за борба, Всичко това си отиде заедно с НЕГОВИТЕ блестящи коси. Сайърът, в чието лице той виждаше наставник, учител, брат, баща, приятел и любовник. Връзката им бе неразрушима, но живота на Тервел бе, вероятно, насилствено отнет от вековните му гърди. Или поне това е версията, която Дориан беше чул и на която далеч не искаше да повярва. Последното, което видя, бе как затварят Тервел в ковчег и го зазидват в каменна стена.
Сега Дориан имаше нужда да се откъсне от мислите си, да разнообрази вечерта си, да потърси нещо вълнуващо, да се престори, че успешно дави мъката си. Искаше му се, толкова отчаяно, да намери отдушник за болката и тъгата си, че това сякаш се бе превърнало донякъде във фиксидея за него. Единственият начин, в който виждаше своето спасение беше да намери някой, на който да се довери, някой, който да му върне истинското удоволствие от безсмъртието, някой, с който да сподели своето „проклятие”. Но с препускането на годините, хората сякаш се бяха променили, бяха станали все по егоистични и вглъбени в себе си. Сякаш бяха изгубили своя усет към красивото, към изкуството, към умението да живеят пълноценно, наслаждавайки се на всеки свой миг. Дориан все пак не губеше надежда, той силно вярваше, че ще намери този, единствен човек, който ще успее да го свърже със съвременния свят и новото време, ще разкрие нови хоризонти пред него.
И тази вечер като всяка друга, той смяташе да посвети един-два часа на своето неизменно хоби. Искаше да се потопи в звуците на любимата си виола, която винаги успяваше да го откъсне от всяка излишна и затормозяваща мисъл. Бавно се отдалечи от прозореца, притворил леко очи, опитвайки се сякаш мислено да нареди нотите в главата си. Застана пред високата керемиденочервена стена, на която бе окачено огромно бароково огледало с богата златиста орнаментика, към което силно привличаха погледа трите големи кървавочервени рози разположени в горния ляв и долния десен ъгъл на огледалото.
Дориан се пресегна към красивата махагонова кутия, обшита с черен сатен. Върху сатена бе избродирана сребърна роза. Той отвори кутията и извади изящна виола, изработена през 1758 год. Придвижи бавно и плавно пръстите си по нея, вдъхна от аромата й, който всеки път успяваше да го отнесе там далеч в неговите младини, в онази прашна стайчка, където се криеше, за да се отдаде на музиката. Затвори очи, сложи виолата под брадичката си и плавно задвижи лъка с едната ръка, докато другата нежно играеше по грифа. В огледалото срещу него се отразяваше танцът на блещукащите пламъчета, идващ от обсипалите стаята свещи. Тези игриви светлинки се движеха под звуците на завладяващата мелодия. Музиката обгърна цялата стая и прокуди всички досегашни мисли, който се въртяха из главата му. На лицето му се изписа блажено спокойствие. Звуците завладяваха цялото му същество.
Часът удари точно единадесет и часовникът на стената срещу прозореца леко изписука, както правеше на всеки кръгъл час. Дориан погледна към наго, след което с малка крачка се приближи до махагоновата кутия и върна виолата на обичайното й място. Вдигна очи към огледалото, огледа се и прекара пръсти през косата си, изтръгвайки странична лукава усмивка от влажните си алени устни. Усмивката бе съпроводена с едно многозначително и надменно „Хмм”, което явно даде одобрение на външния му вид. Намести яката и ръкавите си като не откъсваше очи от образа в огледалото. Пресегна се към старинната закачалката, поставена точно от лявата страна на огледалото, на което висеше черният му шлифер. Сложи шлиферът на гърба си, след което изправи яката си нагоре, така, както обичаше да я носи. Това беше неговата запазена марка.
Излезе от врата, готов да се гмурне в безгрижието и алкохола на шумния град, но сега една първична мисъл натрапчиво изблъскваше останалите. Чувстваше глад, който се засилваше все повече и повече. Представата за уплашена до смърт жертва с красив предизвикателен врат и пулсираща по него вена, замъгляваше съзнанието му.
Вървейки по улицата, осветена от неоновите светлини на магазините, един интересен силует привлече вниманието му. Мъжът се бе скрил в тъмнината на един ъгъл, но Дориан усети присъствието му. Почувства как очите му го следяха. Беше човек; изпълнен с живот млад мъж, с препускаща по вените му свежа кръв. Дориан се спря като не откъсваше очи от него. Мъжът не помръдваше, също така вторачен в него, сякаш седеше и го чакаше. След няколко секунди на пълно мълчание, мъжът изведнъж се размърда и с няколко крачки приближи Дориан. „Какъв свеж и лесен улов, добро начало на вечерта...” – помисли си Дориан. Устните на непознатия се раздвижиха и прекъснаха мълчанието:
- Дориан фон Хайдегер, Вие сте Дориан фон Хайдегер, нали? Дориан наклони, съмняващо се, глава. Непознатият продължи – От клана Тореадор?
Сега всичко се проясни. Мъжът явно беше под хипноза. Беше облечен с дълъг бежов шлифер. Пъхна ръка в него и бавно извади една подплатена папка, в която бяха прилежно подредени няколко документа. „Камарила вероятно.”- помисли си Дориан. Мъжът подаде документите в ръцете на Дориан, след което се обърна, сякаш да си ходи, но не направи крачка. Дориан си каза: „защо пък не...” и впи зъби в оголения му врат.
- Интересно начало на вечерта. – тихичко промърмори Дориан.

- Добро утро! Часът е 7:30 и навън е прекрасно утро, а вие слушате радио HitMadrid FM. Продължаваме с J Balvin и хита на лятото Tranquilla.
     След краткия анонс на радиоводещия, звуците на песента, сливащи се с шума от автомобили, идващ от вън, огласиха цялата стая. Селен кротко спеше в прегръдките на любимия си. Главата й бе отпусната на мускулестите му татуирани гърди. Дългата й кестенява коса се спускаше небрежно по красивото й и по детски невинно лице и нежно обсипваше розовите сатенени чаршафи, които едва покриваха тялото й. Никой не би предположил, че зад цялата тази красота и невинност се крие душа на кръвожаден и безпощаден вампир.
      Обезпокоена от песента, която вървеше по радиото, Селен отвори зелените си очи. Панически се надигна и започна да бута приятеля си трескаво, в опити да го събуди:
- Лео, Лео! Събуди се, mi amor, вече е седем и половина. Трябва да ставаме, иначе ще закъснеем!
      Тъмнокосият мъж се стресна от виковете на любимата си, повдигна се леко на леглото, погледна я сънено и, прокарвайки длан през косата си, промърмори в недоумение:
- Какво, седем и половина? Защо ме будиш толкова рано? Самолетът излита в 20:00 часа вечерта, а това е едва след дванадесет часа и половина... Моля те, остави ме да поспя!
        Селен дори не предполагаше каква жестока тайна крие възлюбеният й. Зад този мил тон и привидно влюбения поглед, с който я гледаше, той беше истинска заплаха за нея.
- Именно! – Възкликна под пара тя. – Имам на разположение само дванадесет часа и половина, за да се приготвя и да се направя достатъчно красива. Знаеш, че семейството ми не понася закъсненията.
- Но, мила, няма да закъснеем, дори да поспим още малко. Ела, върни се в леглото! -  безсмислено се опитваше да се пребори с упорството й и отново да легне.
         Тя го отблъсна нежно като не отстъпваше:
- Но, mi amor, обеща, че ще ми помогнеш. Това е рожденият ми ден. Разбери притеснението ми. А и знаеш, че е идеален повод да се запознаеш със семейството ми и да погостуваш в прекрасното ни имение в Севиля. Не бъди такъв глезльо и ставай! – успя да го убеди тя.
         Останал без повече право на глас Лео спусна крака до земята и седна на спалнята. Разтърка очите си и огледа стаята, от която Селен вече беше излязла. Гласът й обаче продължаваше да оглася скромния им апартамент, състоящ се от две стаи и кухня, в който тя неотдавна се бе нанесла.
         Думите й ориентираха къде точно се намира:
- Лео, скъпи, искаш ли да ти направя кафе?
        Въпросът на девойката остана без отговор. Вместо това, тя чу стъпки идващи зад гърба й, които бяха последвани от прегръдка през кръста и нежни целувки по врата и рамото.Тя затвори очи, за да усети по-добре биещото в гърдите му сърце, което я караше да го иска още повече. Устните му се движеха нагоре към ухото й, като тихо промълвиха - Не бих отказал. – след което докоснаха нейните и той се отдалечи, препасал хавлия през кръста си.
Момичето старателно започна да приготвя кафе за любимия си, докато от банята вече се долавяше шума на течащата вода
 За Лео душът последван от чаша силно, черно кафе, беше се превърнал в нещо като ритуал, без който не можеше да продължи деня си.
 Той беше подпрял ръцете си на стената, оставяйки водата да се стича по гърба му, след което пусна дясната и я прокара през дългата си черна коса, която едва докосваше кръста му. Капките се стичаха по тъмната му кожа, като извайваха стегнатите му мъжествени форми, покрити с татуировки. Лео вдигна поглед нагоре...
 Втози момент на вратата се позвъни.
- Момент! – извика Селен, която тъкмо изключваше кафемашината. Звънецът звънна втори път. Ръката й вече отваряше вратата. На прага стоеше възрастен мъж, облечен в черен фраг, който издължаваше фигурата му. Приличаше на един от онези икономи, които обслужваха именията на семейството й. Но този очевидно не беше някой, който тя познаваше или беше срещала преди.
- Г-ца Де Сангре? – излетяха думите от устата му, веднага след отварянето на вратата.
- Пред Вас! – отговори с усмивка, забелязвайки белия плик, който непознатият държеше в ръцете си. Тя веднага различи кървавочервения печат на Камарила върху него.
- Нося телеграма за Вас! – добави той, подавайки плика.
  Селен предусещаше важността на написаното в телеграмата преди още да я беше отворила, затова покани пратеника на Камарила вътре. Беше почувствала, че той е човешко същество и знаеше, че няма причина да се бои от него. Преди да затвори вратата след непознатия гост тя се огледа предпазливо.
    Двамата влязоха в хола на апартамента, където мъжът подаде писмото. Селен го прие без да обели и дума, като побърза да го отвори. Лицето й дори не трепна, когато прочете написаното. – Хмм, убийство! – помисли си тя. Информацията беше оскъдна, но от думите ставаше ясно, че е нещо, което не търпи отлагане, а още по-малко отказ от нейна страна. Камарила я привикваха в главното си седалище в Австрия, а щом висшестоящите искаха това от нея, тя трябваше да действа бързо. Нямаше място за колебание. В плика Селен откри и еднопосочен самолетен билет за Виена.
     Тя повдигна глава към пратеника, който стоеше пред нея и пронизителният и зелен поглед се впи в хипнотизираните му очи. Шумът на туптящото му сърце се усилваше, а уханието на човешка плът галеше сетивата на тъмнокосата девойка. Тя едва въздържаше инстинкта си на ловец. Така силно желаеше да впие зъби в него, че тази нужда почти замъгляваше съзнанието й. Госпожица Де Сангре обаче успя бързо да се съвземе от обземащото я чувство на глад и да прогони тези мисли от главата си като разсъди, че този човек, чието име не знаеше може да и послужи. Отправи към него покана да седне на дивана, която мъжът механично отказа. Това не я обезпокои по никакъв начин. Девойката моментално приготви втора телеграма, прилежно опакована в черен хартиен плик и завързан с червена сатенена панделка. След като се върна при господина, тя му обясни подробно, че плика трябва да пристигне невредим в имението на семейство Де Сангре в Севиля, което бе най-голямото в околността и едно от многобройните имения на фамилията. Тя беше решила да изпрати човека като подарък на близките си в знак на съжаление, че не може да отпразнува с тях рождения си ден.
   След като го съпроводи до изхода, Селен подпря гърба си на вратата и въздъхна тежко. Срещу нея стоеше Лео, с поглед очакващ обяснение.
- Не питай! Изникна нещо спешно... Гостуването на семейството ми в Севиля се отменя. – думите изхвърчаха от устата й. Без да даде и секунда възможност на младия мъж да отговори Селен добави трескаво. – Аз вече изпратих телеграма на близките си.
   Тя се приближи към него. Погледна в кафявите му очи, целуна го и прошепна:
- Заминавам довечера.

Дъждът се сипеше кротко над града и безброй капки се стичаха по стъклото, което сякаш пееше приспивна песен. Лорд Чарлз Калариел стоеше точно до него и гледаше замислено очертанията на мокрите сгради навън. Толкова много време бе минало откакто бе умрял, толкова много неща се бяха променили за близо осемстотин години, но и толкова оставаха същите. Цивилизации се появяваха после изчезваха, хора се раждаха и умираха. Калариел не харесваше особено хората, бяха прекалено преходи, а и много време бе минало откакто той бе човек, почти не искаше да си спомня за живота си преди това.Спомняше си добре онази битка, в която българският цар Асен разби Византициите, но и това нямаше значение, защото Византия отдавна не съществуваше, а и българите сега не са това, което бяха. Калариел продължи да си спомня, гледайки дъжда, за пътешествията му, за други и изчезнали нации и за нея, той леко се усмихна. Срещна я в Испания преди много години, за него тя беше нещо като детето, което никога не би могъл да има. Тя бе единственото същество, което бе допуснал толкова близо до себе си. И макар да бе вампир от толкова дълго време, много от тези човешки чувства останаха в него, той ясно съзнаваше, че тя му липсва и до сега. Той продължи да гледа през прозореца, загледан в падащия дъжд, виждаше как света се бе променил, нови технологични открития, нови войни. Не след дълго над града се спусна и мрака и сега в прозореца Калариел виждаше собственото си отражение. Той също не бе се променил от преобразяването си, дългата коса, светлите сини очи, стройната фигура, щяха да останат такива още дълго, дълго време.
Изведнъж се чу кратка мелодия, а след нея нежен женски глас:
"Имате ново съобщение"
Калариел застана до холограмния компютър, погледна замислен и сложи малка слушалка на ухото си.
- Те получиха съобщението, сър. - каза мъжът в ухото му.
Нямаше нужда от отговор, Чарлз махна слушалката си и спря компютъра. Знаеше, че всичко започва, но дори той не можеше да предположи какво предстои. Играчите бяха избрани, играта бе започнала, това вероятно щеше да бъде последната му вечер в Лондон за дълго време. Утре щеше да се качи на самолета за Виена, а сега щеше да вечеря от кръв, специално изцедена и доставена за него.
Дъждът продължи да се сипе докато Калариел вечеряше.