Около закона

линк към дискусиите https://bgrp.bulgarianforum.net/t18-topic#139
-----------------------------------------------------------------------------------


Въздуха бе плътен и тежък с диханията на десетки хора. Градския площад бе претъпкан със съзтезатели, зяпачи, комарджии и невинни, случайни хора. Мразеше такива тълпи. „Хората само се пречкат,” мислеше си той, и обикновено бе прав. Слънцето още бе високо в ясното, безоблачно небе. Огромен кръг бе оформен измежду навалицата, там, където бяха наредени мишените. Всеки един от участниците влизаше в импровизираната арена, когато ги повикаха поименно. Все пак имаше някакъв ред измежду хаоса на площада. Ред, който се въдворяваше от четири-пет ентусиазирани стража с размерите на стар бук. Беше Големият турнир – ежегодното състезание по стрелба, където участваха само най-добрите с лък и стрела. Бе място, където да се изфукат с дългите си, усилени тренировки, и, понякога, чистия си късмет. Наградата беше обичайната – петстотин жълтици за първо място и снизходителна усмивка за всички останали нещастници.
- Сорин! – изкрещя говорителя.
- Сорин чий? – изкрещя някой друг.
- Нямам идея, - отвърна раздразнено мъжа, - пише само „Сорин”.
- Т’ва трябва да съм аз, - каза той и пристъпи напред. Пред тълпата се изправи висок,  мрачен мъж, облечен в дрипи и половин наметало. Той запристъпи тежко, непохватно към отреденото място, стиснал съставен лък в ръка. На гърба му се поклащаше колчан стрели. – Къде да застана? – попита той.
- Сигурен ли си? – попита го говорителя, - Струва ми се, че...нещо не си за тука, братле.
- Пределно ясно ми е на какво приличам, - отвърна той, - И мога да Ви уверя, че знам точно какво правя.
- Изглеждаш малко, ъм, как да се изразя, - мъжът млъкна за момент и попита, - сигурен ли си, че си достатъчно трезвен? – в отговор получи само един кръвнишки поглед, - Добре де, добре. Щом си рекъл, така да бъде.
Сорин застана на отреденото място, пое си дълбоко въздух и опъна тетивата. Стойката му бе аматьорска в най-добрия случай. Той замръзна за момент, чакайки, слушайки ударите на сърцето си. Перфектния изстрел бе между ударите. Поколеба се за миг, но бързо тръсна глава и се върна към чакането. След няма и момент пусна тетивата. Стрелата изсвири и профуча през терена, забивайки се в една от мишените. Последва противоречивото учудване на тълпата, примесено с не толкова противоречивото „за нищо не ставаш!”.
- На три кръга си от центъра, - отвърна говорителя с глас малко по-силен, отколкото се нравеше на Сорин, - няма да прибереш много точки така, братле!
Цялата глупост с това „братле” вече му лазеше по нервите. Той побърза да прибере лъка си и освободи място за следващия състезател. Все пак не му се искаше да принуждава пазачите да използват техния изтънчен език, за да го разкарат.
Следваща бе млада жена с дълга руса коса, стискаща малък лък. Тя стреля почти мигновено, забивайки стрелата право в центъра.
- Едно, - измънка Сорин.
Бурни овации изпратиха жената, докато тя правеше място за следващия. Сорин спря да обръща внимание на състезателите – гледаше само стрелите. Невероятни шедьоври, все ръчно изработени, ту с железни, ту със сребърни върхове и прекалено много пера по тях. Следващата стрела се заби близо до центъра на мишената и тълпата избухна отново.
- Две, - рече Сорин.
Третият стрелец излезе и всичко се повтори отново – човекът зае мястото си, опъна тетивата и стреля, без да се замисля. Отново център.
- Три.
Едва бе завършил това еднодумно изречение, когато се чу свистене и предупредителен вик раздра въздуха. Сорин вдигна ръка пред лицето си и приклекна леко. Силна експлозия разтресе площада. Мишените се разхвърчаха навсякъде, а след тях невинни и виновни зяпачи откриваха небесните висини преждевременно.
- Движещи мишени! – изкрещя някой.
Беше Сорин.
Камъни, камъчета, стрели, камънаци, пари и що-годе всичко и всички, които имаха някаква летателна способност се разнесоха из въздуха. Кървавата бъркотия стана малко по-объркана и доста по-кървава. Сорин използва суматохата да се промъкне до пиедестала, където се държеше наградния фонд. Бръкна в джоба под наметалото и измъкна три сиви топчета. Две от тях захвърли на случаен принцип, сред тълпата, а третата заби пред краката си. Дим обви целия площад, скривайки всичко от погледа на всеки. Ръката на Сорин се подаде из пушека и сграбчи торбата с парите. Той се стрелна сред тълпата, като гледаше да избута колкото се може повече хора.
Когато се измъкна от димната завеса заедно с торбата пари, той се спусна към близката уличка. Двама стража стояха на пост там и мигновено се обърнаха към него.
- Стой! – изкрещя единият от тях.
- Мамка му, - смотолеви Сорин и бръкна в джоба си. Двамата огромни мъжаги се спуснаха срещу му, стиснали блестящи остриета и неспирно крещяха „стой!”, сякаш трябваше да повтарят всичко, което кажат, поне по десет пъти. Ръката му се оплете в нещо и срещна трудности при изваждането й. Стражите бяха стигнали почти до него, когато той най-сетне успя да измъкне ръката си. Изпъна юмрук пред лицето си, или по-скоро пред техните, обърна длан и издуха бялата пудра право в лицата им. Исполините замръзнаха на място и Сорин бавно и спокойно се прокрадна помежду им.
Продължи надолу по уличката, щастлив и доволен, и броеше парите си с наслада. Тогава обаче чу до болка познатото му: „Стой!”
Вдигна глава и видя още един патрул да се засилва стремглаво към него. Какво им ставаше на всички днес?
Сорин се пресегна за следващия джоб
- Топки, - възкликна той полугласно, - свършиха ми джобовете!

Бавното, ритмично трополене на конските копита се разнасяше из въздуха докато Кай преминаваше градските порти. Въздухът беше тежък за дишане, но това отдавна не му пречеше. Тялото му леко се поклащаше, гърбът му бе изправен, а лицето - покрито със светъл на цвят плат, предпазващ го от прахоляка.  
Кай се огледа докато слизаше от седлото и му направи впечатление, че днес нямаше много разхождащи се хора около защитните стени и портите, най-вероятно заради турнира. Чуваше се голяма шумотевица от площада и той закрачи натам, милвайки Рая, бойният му кон, по лицето.
Развърза плата, който скриваше по-голямата част от главата му и го остави да се разгъне надолу.
Лек вятър прилепваше робата му плътно към тялото, а всяка стъпка вдигаше малко облаче прах из въздуха.
- Рая, сега ще видим какво има там. Спокойно момиче, спокойно. Пак си се разбунтувала нещо, а уж се разбрахме вчера. Погледни сега натам - каза Кай, сочейки на коня си една жена в близките петдесет метра - виждаш ли оная дърта чанта? Заради нея за малко да те направят на пържоли. Ще й отрежа циците и краката и ще й ги зашия за ръцете. А тази до нея е дъщеря й.
Разправят, че миришела долу на риба. Нищо. Пак ще свърши работа.
Вървейки към площада, звуците се усилваха. Суматохата беше пълна. Странен дим се разнасяше от арената, в която днес се провеждаше турнирът. Хората тичаха на всички страни, спъваха се един в друг, а след това биваха прегазени от други, споделящи тяхната съдба.
Инстинктивно, Кай погледна на ляво, тъкмо навреме, за да се наведе докато една стрела мина на сантиметри от лицето му.
Изсвири на Рая. Кончето го разбра мигновено и послушно се обърна и насочи към конюшните.
Свали щита от гърба си, приклекна и се прикри покрай една от стените. Отново опаса лицето си с жълтеникавия плат.
Обви пръсти около ръкохватката на късия си меч и инстинктивно се облегна, за да провери дали кочана със стрели и лъка са там.  Всичко си бе по мястото и сега беше време да разбере какво точно се случва.
Бавното, приклекнало ходене го караше да се поти обилно. Пясъкът, понесен от внезапния порив на вятъра, полепваше навсякъде по тялото му.
Някой изкрещя и той рязко изви глава, което обаче му попречи да види камъка пред левия си крак.
Тази нещастна комбинация от случайности, доведе до неговото препъване, а късият му меч се заби дълбоко в лявото му бедро. Кай изпсува на родния си език, тануки, и седна облегнат на стената.
Кръвта се стичаше от двете страни на крака му. Извади една стрела и я постави между зъбите си.
Стисна ръкохватката на меча с две ръце и рязко дръпна.
Това беше безболезнената част. Сега трябваше да намери начин да стерилизира раната.
Оглеждайки се за някакъв вариант, той забеляза как двама стражи просто замръзнаха, като препарирани, пред един висок мъж, след което той започна да бяга, държейки някаква торба.
Копелето се опитва да открадне парите от турнира..., помисли си той, обвивайки раната си с плат, за да спре кървенето.

От известно време Ейдън вършеше това, което умееше най-добре, а именно да бяга.
Буквално.

От двадесет минути.

От мечка.

Проклетницата не се отказваше и той трябваше да използва цялата изобретателност, на която бе способен, за да държи преднина. Общоизвестен факт бе, че мечките бягат много бързо, катерят се, а в този случай ядяха и хора...

Отново и отново се проклинаше мислено, че бе навлязъл толкова навътре в старата гора, но гладът го бе принудил. Не беше ял от ден и половина, за сметка на това ги бе прекарал в отчаяно търсене на дребни бозайници, които да убие. Имаше чувството, че е избил всички птици, зайци, лисици, която гората беше приютила.
Препъна се и за малко не се строполи на земята. Погледна назад. Дам, стръвницата все още препускаше по петите му и момчето можеше да се закълне, че виждаше задоволство в погледа и', както и в озъбената и паст-приличаше му на зловеща усмивка, всеки зъб голям колкото пръстите на ръката му.
Мечката беше огромна, струваше му се че е доста над общоприетия размер за мечки! Дори на четири крака бе по-висока от него, можеше да се закълне. Беше космата и мускулеста и смърдеше на мърша.
Момчето се стараеше да маневрира рязко между дърветата, да минава през най- тесните пролуки. Още не можеше да си прости именно как бе предизвикал яда и ... но сега не можеше да си позволи да мисли за това. Щеше да има достатъчно време да разсъждава по- късно.
В далечината се виждаше градския силует, обикновено така посредствен и скучен за него, но сега се бе превърнал в символ на спасението.
Мечката изрева оглушително, в момента в който Ейдън изскочи от горичката и заспринтира с все сила към градската порта.
Градската порта! Ах, колко сладко зазвучаха думите в главата му! Мисълта за гардовете, бранещи портата, стрелците по стените, рицарите с тежка броня, винаги в бойна готовност напълни душата му с надежда, която брутално и мигновено умря, удавена и пребита, след като спринтьорът забеляза, че за първи път изобщо, откакто можеше да си спомни портата беше плътно затворена, а от нея и от стените около нея стърчаха огромни шипове (От тези, които се използваха като защитно средство срещу обсада, когато за цел беше да не се позволи струпване на тълпи).
Сякаш за да припомни за присъствието си мечката изрева още веднъж, а Ейдън, ная свой ред, допълни с оглушителен глас познатата молитва:
- МАЙКА МУ ДЕЙБААААААААААААААААААААААААААААААААА!
До портата оставаха около 100 метра, момчето сви рязко вляво и се устреми към изоставените конюшни, които се намираха извън стените на града. Ейдън се претърколи под една каруца, като ловко изскочи зад нея и продължи своя бяг. Със задоволство чу как мечката се вряза в каруцата със страшна сила и нададе оглушителен вой на болка.
С няколко отренирани движения беглецът се покатери на покрива на конюшнята, а от там се хвърли към най-близката постройка, която беше изоставена, полу-срутена плевня. Успя с мъка да се захване за рамката на прозорчето на втория етаж, набра се и бързо се шмугна вътре. Погледна навън и опъна ластика на жилката. Бе се надигнал много прах. Успя да различи останките от разрушената каруца (изглеждаше все едно скала се е стоварила върху нея), но от мечката нямаше и следа. Отдъхна си и се отпусна, подпря се с лакти на прозореца и пое въздух.
От противоположната му страна се чу тътен и за първи път Ейдън се замисли, че може би в града се случва нещо.

- Стой! – крещяха стражите, - Стой, дявол да те вземе!
- Стой! – крещеше Сорин.
Но те не го направиха.
Той сви рамене. „Трябваше да пробвам все пак,” промърмори той на себе си, докато се оглеждаше за път за бягство. За жалост не успя да открие нищо обещаващо. Отново зарови ръце в джобовете си, стаил надеждата да намери нещо, каквото и да било, което да му е от полза. Единственото, което успя да докопа преди пазачите да го застигнат, бе една карфица. За щастие, толкова му трябваше.
Стражите бяха на една ръка разстояние, което не му даваше особено много време да реагира. Въпреки това трябваше да се справи!
По закон, всички градски, а и селски, войници носеха затворени шлемове, с прорез за очите – за онези редки случаи, в които трябваше да видят какви ги вършат, - и, от време на време, за носа. В случай че им се наложи да дишат. Броните им бяха масивни и плътни, не стандартните ризници от метални халки. Малките процепи между пластините бяха запълнени с кожени кръпки, за допълнителна защита. Броните ги обгръщаха от врат до китки до глезени, където лъщящата натруфеност се продължаваше от метални ръкавици и ботуши. Бляскавите одежди им придаваха вид на ходеща крепост, която пазеше равновесие като се подпира на огромен правоъгълен щит, често по-голям от самият страж. Вдъхваха основно уважение и страхопочитание, но и оставяха впечатление за подвижността на сакат пияница. Хората често биваха объркани от този обстрел на чувства и оставаха безмълвни, бездвижни и, често, безглави – единствено защото стражите намираха за трудно да спрат устрема на мечовете и брадвите си.
Сорин нямаше никакъв шанс срещу тях с лъка си, не и от това разстояние. Съставните лъкове бяха големи оръжия, направени за бой от разстояние. В ситуации като тези, Сорин можеше да разчита само на юмруците си, които биха били крайно неефективни сега. Той се опитваше да избегне подобни ситуации изцяло – имаше доста чувствителни кокалчета.
Карфицата също не бе кой знае какво оръжие, но бе доста по-малка и бе нужен по-малък замах, за да й придадеш скорост. Проблемът бе точността – единствената възможна цел бе прореза в каските им, а Сорин имаше право само на един опит. Нямаше представа дали ще му свърши работа, но когато опре ножа до кокала, се спасяваш с каквото можеш.
Той стисна главичката на карфицата между палец и показалец, присви ръка до кръста и с рязко движение я запрати към по-близкия опонент. Игличката полетя в права линия, порейки въздуха като стрела, после се чу слабото дрънчене на игличка в метал и импровизираното оръжие падна на земята.
- Е, - въздъхна той, - трябваше да се опитаааАА, - повиши той глас накрая докато се опитваше да избегне замаха от пиката на стража. Успя да запази главата си, макар и на косъм. Завъртя се, измъквайки лъка, и, приклекнал, го сложи зад краката на стража. Стискайки здраво с две ръце, Сорин дръпна силно назад. Дървото се пръсна, запращайки Сорин назад, но успя да нанесе достатъчно щети, че да изкара тежкотоварния войник от равновесие. Тежките брони разтресоха въздуха като църковна камбана, но той не изпусна противниците си от поглед. Втория страж вече ловко прескачаше злополучния си съратник.
- Плъхове и кукумявки, - изпсува крадеца, - не знаех, че го могат това! – Той затвори очи и вдигна ръка да се предпази от неизбежния удар. Знаеше, че няма да му помогне особено, но не искаше просто да седи и да не прави нищо. "Иначе ще се чувствам кофти после", помисли си той, "ако можем да допуснем, че ще ми оставят нещо, с което да чувствам."
И закача. И чака. После изчака още малко.
Ала нищо не се случи.
Вглъбен в собствените си размисли, Сорин остана глух за дрънченето и трещенето на тежките брони от приземяването на стража. Оказа се, че в крайна сметка не го могат това. Металните пластини бяха прекалено тежки и завлякоха стражника право към мръсната земя. Последния бе захвърлил оръжията си и се опитваше да надигне и без това наднорменото си тяло от земята. Запъхтян, вероятно облян в пот, той пуфтеше и сумтеше в напразни мъки. Сорин бавно отвори око, а после и другото и широка усмивка се разля по лицето му. Стражът се докопа до меча си и го използваше като опора, но и това не му донесе особен успех. Сорин се изправи, прибра потрошеният си лък и погледна към другия страж. Лежеше все така бездвижен на земята – вероятно си бе ударил главата при падането.
- О, богове, - сви рамене крадеца с нотка разочарование, - Какво им става на всички? Вземат на служба почти вс....
Усети тъпата болка, свързана с удар от доста голяма бухалка по главата. Следващото нещо, което помнеше, всъщност бе нищо. Така се случва, когато загубиш съзнание.

Кръвта продължаваше да се стича надолу по крака му и образуваше тънка диря от петънца. Вървеше към една от факлите, които бяха разположени около главната порта.
Подпираше се на лъка си и кълнеше своята разсеяност. Хора са умирали и от по-леки наранявания.
Надяваше се, че това няма да се брои за самоубийство ако вземе да умре. Хората навсякъде твърдяха, че душата на самоубийците тъне във вечни мъки, а това определено не допадаше на Кай.
След още известно куцукане по пътя успя да се добере до целта си.
Премахна парцала, който беше обвил около бедрото си, постави отново стрела между зъбите си и притисна слабо горящата факла към раната.
Не беше най-елегантният метод за справяне, а викът, който нададе сигурно щеше да изплаши и мечка.
Целият беше облян в пот. Раната изглеждаше отвратително и миришеше на опърлено месо.
Сигурно щеше да му остане белег за цял живот.
Имаше още един подобен на десния прасец. Беше се прострелял сам с лъка.
Кай се облегна на стената и затвори очи.
Чуваше разни, сравнително далечни, шумове. Всичко се смесваше и преливаше в едно, докато все още траеше болката. Студени вълни обливаха всяко негово мускулче.
- Сджа нахарти, Кай - каза дълбок, студен глас.
Кай се озърна, но нямаше никой наоколо. Това бяха думи на родния му език. Така се поздравяваха преди бой. Означаваше "смъртта е на наша страна".
Усещаше прилив на адреналин. Болката бе превзела всяко кътче по неговото тяло.
Започна да трепери.
Кай губеше съзнание. Очите му се обелиха и той притисна с ръце главата си. Слюнка капеше от устата му, а в погледът му вече имаше ярост и жажда за кръв.
Главата му се насочи към двамата стражи на петдесет метра вдясно. Бяха свалили шлемовете си и все още разговаряха за някаква си схватка. Мерксис беше отляво, забил поглед в земята. Слушаше внимателно историята на брат си - Алексей.
Той се изправи и вдигна меча си от земята. Насочи се скоростно към тях.
Секунди по-късно вече тичаше с все сила, а леката му броня под робите потракваше заплашително.
Стъпалата му оставяха диря от прах, а от раната все още хвърчаха капки кръв.
Мерксис реши да се хвърли наляво, докато брат му посягаше към оръжието си.
Грешен избор.
Мечът на Кай прониза устата на Алексей и острието се показа от задната част на врата.
С ловко движение тъмнокожото момче го извади от главата на стража и изрита тялото му върху Мерксис.
Кай застана над него и повдигна острието.
Очите му започнаха стреснато да шарят, издавайки видно недоумение от случващото се.
Ръцете му увиснаха отстрани на тялото, а мечът бавно се изхлузи от пръстите му и падна на земята.
Кай промълви няколко странни думи, обърна се, и се затича в посока вратите.
Държеше левия си крак и куцаше. Почти се намираше до портите с готовност да даде сигнал на Рая, когато дочу тракане иззад гърба си.
Понечи да се обърне, но само успя да долови с периферното си зрение висока, едра осанка.
В следващите няколко мига, Кай успя да установи, че нито една част от тялото му не се допира до земята, а това нямаше как да е на добре.
Стовари се върху пръстта със сила достатъчна да счупи повечето от ребрата на дясната му страна. Чу изпукванията и усети остра болка.
Марксис се намираше върху него. Вдигна металната си ръкавица и я насочи към лицето на убиеца.
Кай завъртя главата си в последния момент, а ръката на стража удари пръстта. Ново изпукване издаде счупената китка на едрият брадат мъж.
Тъмнокожото момче се възползва от моментната слабост на противника си и заби коляното си с все сила в неговия чатал. Марксис се преви на две, едновременно от непоносимата болка в китката и също толкова жестоката между краката.
Кай се изправи и започна да върви към портата като придържаше ребрата си с една ръка, а крака си - с другата.
Изсвири с уста силно и чу тропота на копита. Надеждата обаче трая сравнително малко, защото усети как нещо остро пронизва дясната му страна.
Заби се някъде отзад, на около две педи над кръста.
Рая дойде, наведе се към Кай и го качи по корем на седлото.
- КОПЕЛЕ! - ревна Марксис, а слюнка покри земята пред него - Върни се! Ще те убия...
Главата на момчето леко се подрусваше при всяка по-голяма крачка на коня.
Рая не бързаше твърде много, беше се научила от господаря си, че ако е ранен трябва да поддържа умерен и равен темп на езда.
Сигналът, който й подаде означаваше, че трябва незабавно да го заведе там.
Място, което не бяха посещавали от години. Не се беше налагало.

Отне му доста време, размисъл и няколко неуспешни опита (болезнени), но Ейдън успя да се покатери по защитната стена на града. За целта беше използвал няколко прекрасни цепнатини, които се бяха образували с времето. Уелоустоун беше стар град, но със сигурност не най-престижния. Разположен в периферията на кралството, на него и на жителите му не се гледаше с твърде добро око. Нищожни средства се отделяха за поддръжката му, а преди разполагането на гарнизона от кралската гвардия( елитни войници с тежки брони и адекватна тренировка) града беше напълно забравен. Причината за разполагането на елитния отряд именно тук не беше ясна.

Каквото и да се беше случило в града, изглежда беше поутихнало, защото от известно време не се чуваха експлозии, a беше настанало странно затишие, което притесняваше Ейдън дори повече.
Някъде дале от периферията на града, по преценка на момчето някъде в центъра, черен пушек се извисяваше над 30 метра и лениво се разсейваше.

Ейдън слезе по стълбите на една от наблюдателниците и с вярната си жилка в ръка внимателно запрестъпва напред, като се оглеждаше непрекъснато. Хората се бяха изпокрили и бяха залостили вратите си, беше съгласен че трябваше да предприеме същото, но проклетото му любопитство имаше други планове.

Няколко войници се бяха скупчили и оживено обсъждаха нещо. Ейдън забеляза, че не бяха от кралската гвардия. Личните охранители на краля се отличаваха с позлатени шлемове( чистото злато не беше кой знае колко твърд метал), на които беше изобразен кралския символ- озъбената  кралска кобра.

Момчето тръгна към тях, отначало колебливо. Дочу гневния глас на Мерксис, изявен войн сред гардовете на Уелоустоун, който псуваше, викаше и се заканваше, беше стиснал пред лицето си металния си юмрук и ръката му трепереше от гняв. Ейдън различи фигурна, която лежеше на прашната земя. Тя несъмнено беше обекта на разговор и..

- О... НЕ!- заекна Ейдън- проснатото тяло принадлежеше на брата на Мерксис- Алексей, който не приличаше на себе си. Металния му шлем беше свален и запокитен няколко метра встрани от лицето му, което изглеждаше ужасяващо. Устата му беше разтворена в широка и зловеща усмивка, зъбите му представляваха потресаваща гледка, някои от тях лежаха разпиляни по земята. Бузите му бяха разцепени почти до ушите, а кръвта беше оцветила прахта наоколо. На Ейдън му се повдигна, никога не бе хранил особена любов към двамата братя, но не можеше да си представи какво може да са сторили , за да заслужат подобна съдба.

- Кой го направи, Марк?- попита Ейдън.
- Някакъв малък, проклет негодник! Искам го жив! Лично ще го одера, парче по парче, ден след ден, докато цялото му поколение не се обърне в гроба.- Марксис заби огромната си ръкавица в близката стена и остави вдлъбнато място в нея.
- Но защо?
- Ще ти кажа защо! Защото всички са полудели! Първо някакъв малоумник взривява половината площад, за да открадне парите от турнира, а в същото време друг полудява и атакува мен и брат ми без видима причина!
Лицето на Ейдън помръкна...той заби поглед в земята и не знаеше какво да отговори.
- Не се притеснявай- Марксис продължи- Идиота решил да открадне парите вече е заловен и в момента го пречукват в една от специалните ни стаички... а що се отнася до другата отрепка.. Олаф, лидера на гарнизона на кралската гвардия, е изпратил пет от най- способните си войни подир него. Давам му няколко часа преди да го върнат обратно, а тогава...
Лицето на Марксис се разтегли в озъбена и зловеща усмивка и той удари умруците си един в друг.

Ейдън не знаеше как да се чуства от всичко това. Мислите му бяха прекъснати от Марксис, който го потупа по рамото, сякаш Ейдън беше този, който е загубил някого току що и изрече:
- Знаеш ли какво, момче, вече не си малък. Ела с нас. Ще се присъединим към "разпита" на крадеца. Искам да те науча на едно- две неща.

Останалите войници нададоха одобрителни възгласи, Марксис метна мъртвия си брат на рамо все едно бе кукла и всички заедно тръгнаха към стаята за мъчения. Ейдън повдигна глава към защитната стена и видя тъмна, закачулена фигура която го наблюдаваше. Забелязала погледа на момчето фигурата застана за секунда в  подигравателен женски реверанс, след което се обърна и изчезна.

Ейдън нямаше време да усмисли това, което беше видял току що, защото бяха съвсем близо до тъмницата. Стаята за разпити, стаята за мъчения, стаята за разпускане, стаята за признания... Въпросното помещение имаше много прякори и всичките до един със заслужена тъмна репутация.
Марксис изрита тежката желязна врата и групата пристъпи в помещението като металните брони отекваха из коридорите...Ейдън преглътна.

- Ох, - бе първото нещо, което продума, - това заболя, копеле такова! – беше изял доста бой вече от проклетите стражници, но Сорин бе кораво копеле. Каквото и да му направеха, бе в техен интерес да не са му пипали златото. Иначе щеше да се наложи да става изобретателен.
- Така си и помислих, - каза неприятно познат глас, - иначе щеше да ме е жал за бухалката.
Сорин се стресна. Не очакваше женски глас, особено този. Вдигна очи нагоре и видя ухилената физиономия на Асура, контактът му в Гилдията. Какво точно беше Гилдията така и не му стана ясно. Просто му пращаха задачи и му плащаха, когато ги изпълни, така че не го и интересуваше особено.
- Мамка му, - процеди през зъби той, - сега пък какво?
Нямаше смисъл да пита как от килията се бе озовал тук. Не че не можеше да я попита, просто не искаше да знае. Асура имаше странни наклонности.
В момента много повече го притесняваше защо, а не как.
Момичето продължаваше да се хили пред лицето му, на няколко сантиметра по-близо от допустимото. Бе година-две по-малка от него, с къса, странна синя коса и дълбоки, лилави очи. Беше и по-ниска, но тъй като Сорин седеше в момента, тя го гледаше отвисоко.
- Изплюй камъчето де, - подкани я той, - и не ме гледай с тия странни очи.
Тя отстъпи и му обърна гръб.
- Гилдията има ново задание за теб.
Сорин се надигна с пъшкане.
- И трябваше да ме да ме завлечеш до тук, за да ми го кажеш? – възмути се той, - не можа ли да ползваш обичайния метод?
Тя бавно извърна глава и прискляпа, объркана.
- Мислех, че това е обичайния метод, - промълви тя невинно, - Има и друг начин?
- Да, - отвърна той с горчивина в гласа, - гълъби.
- Ах, - рече тя, - е, така не е забавно. А и как ще ги получиш, докато си в оная дупка?
- Стаичката имаше прозорец, - процеди през зъби той. Знаеше, че трябва да й е благодарен, но не искаше да го признае. Ако го направеше, щеше да поиска нещо в замяна.
Тя се завъртя и му подаде лист хартия.
- Заповедите, - разясни, - директно от Шефа.
- Шефа? – ококори очи крадеца.
Това си беше необичайно. Шефа рядко даваше преки заповеди на когото и да било от гилдията, камо ли на такива като него. „Наемник на свободна практика”, както обичаше да се нарича той. В редките случаи когато се получеха такива заповеди, не се оказваха особено полезни за назначение. Що се отнася до дихателни способности, разбира се. Единственото нещо, което знаеше със сигурност за Гилдията бе, че те боготворяха тайните и секретността. Как точно я боготворяха обаче си оставаше тайна.
- Какво става? – попита той.
- В какъв смисъл, лъжичке?
Мразеше това, тези прякори. Всеки от свободните наемници получаваше по един, но защо точно на него му бяха лепнали „попова лъжичка”? Или просто на всеки му даваха по едно такова малоумно обръщение. А може би просто бе прищявка на Асура, с която да го изнервя.
- Щом Шефа дава заповедите, значи нещо голямо се случва, - разясни той.
- Отде да знам, - рече тя, - Всичко, което ти трябва е в писмото.
Сорин въздъхна.
- Каквото и да е, - каза той, преди да отвори писмото, - сигурно ще ми трябват провизии. Къде ми дяна парите? – тя го гледаше неразбиращо. – Жълтиците? Торбата с мангизи?
- Ааа, - сети се тя, - дадох ги на семействата на загиналите. Доста хора измряха с тия твои бомби.
Той се плесна по челото.
- Бомбите бяха ТВОИ! – изкрещя той, - и ТИ ми каза, че са безвредни!
- Хайде, хайде, - изкиска се тях, - къде си чувал пък ти за безвредни бомби. Че това са бомби, лъжичке!
- За...не, остави, - искаше да попита какъв бе смисъла от цялото упражнение, но му бе пределно ясно. Асура просто се бе отегчила и си търсеше разнообразие. Вместо това се върна към писмото, като внимателно разчупи печата. Вече бе доста раздразнен и се надяваше новата му мисия да не е поредната лудост. Очите му обаче не бяха съгласни и изразиха това си несъгласие с увеличаване на размерите си до средноголям пъпеш.
- Тоя в ред ли е? – изписка той, - Иска да му донеса Некрономикона?
Асура кимна и се ухили отново.

Напред, момчета! - изрева единият от конниците на име Гелерис.
Ръката му се насочи напред, острието прониза въздуха и наметалата върху гърбовете на петимата от елитната гвардия се развяха величествено.
Всеки един от тях бе преминал брутални тренировки, които започват от седемгодишна възраст.
Първите няколко години ги учеха да тичат, да се катерят и да избягват опасност по време на битка. Следваха тренировки по борба и ръкопашен бой, а малко по-късно идваха и оръжията.
Днес, те бяха петима мъже във фантастична физическа форма, способни на почти всичко, за да изпълнят заповедта на главнокомандващия.
Препусна в бесен галоп.
Допускаха, че ще са им нужни поне два часа и половина, за да настигнат виновника.
Следите все още бяха сравнително пресни, а копитата оставяха отличен отпечатък върху меката почва.
Вятърът бавно се засилваше, а в далечината, надвиснали над върховете на планината се виждаха множество черни облаци. В онези места живееха Крахите. Номадски народ, който обитаваше планините от столетия. Бяха приятелски настроени към Кралството, откакто войната свърши, главно заради търговията и огромните количества хранителни запаси, които получаваха в замяна на това, да пазят пограничните зони.
Войниците продължаваха да препускат с все сила. Колкото по-бързо го настигнат, толкова по-бързо ще се върнат в града. Оттам в бардака, да помачкат малко тукашни цици.
Час и половина по-късно се натъкнаха на обезкуражителна новина.
Зеленината бавно се изместваше от твърда, гола почва. Следите ставаха все по-бледи.
Войниците решиха да се разделят на две групи. Носеха си свирките, така че щяха да успеят да сигнализират в случай, че видят нещо.
Слънцето започна бавно да се свлича иззад върховете.
Цветовете са преливаха от един в друг, а времето продъжаваше да се влошава.
Леки капки дъжд осеяха почвата под копитата на конете и нашариха земята.
Мъжете не спираха да препускат целеустремено, но в очите на някои от тях се виждаше следа от съмнение, дали няма да е по-добре да се върнат обратно.
Разбира се, че нямаше да се върнат. Някой от техния батальон щеше да получи повишение следващия месец.
С това идваше имение, земя, роби, които да я обработват и безплатно образование за първородния син на избрания.
Гелирис имаше най-голям шанс от всички. Именно затова той реши изпрати останалите за зелен хайвер. Каза на всички да се разделят на две групи. Той щеше да вземе със себе си Лен, с когото бяха приятели от край време, а другите трима ще търсят момчето отделно.
Разделиха се в двете посоки.
Знаеше, че следите водят насам и искаше плячката за себе си. Командирът щеше да е доволен, че задачата е изпълнена, Марксис щеше да получи своето отмъщение и с малко повече късмет - Гелерис...
- Там е. - каза със спокоен глас той.
- Къде? Не го виждам, - рече войника до него - сигурен ли си, че не си въобразяваш? Това повишение започва да ти действа зле на...
- Млъкни ако искаш да останеш върху коня, Лен. - каза Гелерис с плътния си глас - Сега ме слушай внимателно. Дори ранен, този човек е опасен. Мерксис не е случаен човек и не успя да го задържи. Аз ще го заобиколя отляво, а ти отдясно. По моя команда ще убием коня, а след това ще приберем тялото. Ако наистина има стрела в гърба, би трябвало да е изтощен.
- Не трябваше ли да кажем на останалите също? - изненада се Лен - мисля че ще е по-добре ако всички заедно...
- НЕ! В никакъв случай! Няма време за мотане. Ти мислиш, че не можем да победим сам човек, прострелян и изнемощял? Сам помниш какво направихме срещи Аладите в Гертхайм. Казваха, че е невъзможно да ги отблъснем, но ние се справихме. Петдесет, срещу седемстотин. Измряха като кучки в краката ни. Тъпа, неорганизирана сган! - каза Гелерис и се изплю на земята - Сега ме слушай и да го погнем тоя шибан негодник, дето си мисли, че може да убива хора просто за кеф.
Лен погледна Гелерис и намести каската си, след което прокара ръка по меча и лъка. Беше му навик, както и на всички останали, които служеха в кралската гвардия.
Вече и той забеляза целта, така и не свикна на това колко добро зрение има Гелерис.
Намираха се на няколкостотин метра от коня.
Беше черен като смъртта, но красив и изящен. Движенията му бяха перфектни и изглежда все още не ги беше усетил.
Когато се приближиха още повече, на около сто и петдесет метра, Гелерис видя, че всъщност е кобила. Не беше от особено значение, но такива детайли му правеха впечатление.
Сега вече присъствието им бе отбелязано. Кобилата отпред започна бесен галоп и изглеждаше така, все едно момчето всеки момент ще се изхлузи от седлото, но това така и не стана.
Вместо това двамата започнаха да се отдалечават малко по малко.
Имаше дърво на петдесет метра вляво, забеляза Гелерис. Безсмислен факт. Само се разсейваше. Сега трябваше да се концентрира и да измисли как да ги настигнат. Дървото се приближаваше, но той все още не можеше да осъзнае защо погледът му постоянно шареше натам.
Миг по-късно разбра, но нямаше време да реагира. И той, и Лен излетяха от седлата, все едно някой ги изстреля с обсадна машина.
Конете им се строполиха на земята и започнаха жално да цвилят, а двамата войници прелетяха още пет или шест метра преди да се ударят в земята.
Гелерис опита да стане. Подпря се на лявата си ръка и напъна с все сила да се надигне.
Всичко го болеше и имаше чувството, че цялото му тяло е почупено. Времето не помагаше особено. Изглежда онези черни облаци идваха заедно с пясъчна буря, защото малките зрънца бяха навсякъде. Влизаха в очите, ушите, устата и носа.
Можеше да се закълне, че не беше така само преди няколко минути.
Това беше бая падане.
Погледна към Лен, но за жалост видя, че другарят му си бе счупил врата и сега лежеше неподвижно, на голата земя, а една тлъста муха лазеше по отвореното му око.
Войникът изрева от болка и се надигна. Ръцете му трепереха, а колената едвам го държаха.
Всяка секунда представляваше борба. Опита да свали бронята си с едната ръка, докато търсеше свирката с другата.
Успя поне да напипа инструмента. Трябваше да сигнализира на останалите. Наду я три пъти, което обаче му попречи да чуе стъпките зад гърба си.
В последния момент се обърна и усети как лицето му се размина на сантиметри от нечие острие.
Извъртя се рязко, хванал меч в едната ръка и замахна. Пропуск.
Инерцията от удара го разклати и насмалко да се строполи на земята.
Дори не успя да зърне нападателя. Нов шум, минимален, но този път нямаше късмет.
Копието се заби малко по лявата му плешка и Гелерис изрева от болка.
- КОПЕЛЕ! - изкрещя той.
Продължи да надава ръмжащи крясъци и да замахва във всички посоки.
Притваряше очи, за да успее да види нещо, но за негово съжаление всичко бе напразно.
Острието на нападателя прониза още няколко пъти различни части от тялото на Гелерис.
Накрая той се строполи.
- Издръжливи мръсници са тези от Кралството, а Сайрин? - каза непознатият човек, надвесил се над войника.
Гелерис не можа да го огледа добре, главно заради пясъчната буря, а също и заради обилното количество кръв, което изтичаше от множеството пробойни по тялото му.
- Всеки си има граница. Остави го тук. Останалите трима идват. - каза стар на вид мъж, който беше застанал малко по-назад.- Те ще го сварят полу-умрял и той ще разкаже, каквото е видял. Това ще ги държи нащрек, а може би ще изпратят и още хора след тях. Така или иначе ще е в наша полза. Тези са от най-елитните. Трудни за убиване. - кимна Сайрин и скръсти ръце на гърдите си.
- Ще прибера кордата. Жалко, че кончетата трябваше да пострадат. Горките животинки са били измъчвани. Виж белезите от седлото и от камшиците. - сподели Раз и прокара пръсти по гърба на единия кон.
След това извади кама и преряза гърлото първо на едното животно, после на другото. Странните мъже в роби седнаха близо до мъртвите коне и започнаха да шептят в ритъм думи, които звучаха като молитви.
След известно време се изправиха и тръгнаха да вървят през пустошта. Чуха се две изсвирвания и тропот на копита.
Кай все още беше в безсъзнание на гърба на Рая. Главата му все така се поклащаше нагоре-надолу, а зад него яздеха Сайрин и Раз.

Беше изминал почти час откакто Ейдън и гардовете бяха влезли в тъмницата. Мерксис беше побеснял от странната картина, която бяха заварили. Тъмницата беше пуста, с изключение на един гард, който беше свалил шлема си. Беше седнал на земята, в прахта, и тихо си шепнеше нечленоразделни звуци. Оковите, които така силно бяха стегнати около китките и глезените на пленника, лежаха разкопчани на земята. Нямаше следи от сблъсък, бой или какъвто и да е друг конфликт.

След първоначалния крясък на изненада и разочарование Мерксис бе замлъкнал и се беше вглъбил в себе си, недоумявайки какво точно  се беше случило току що. Беше повикал знахар, който на свой ред се мъчеше да постави диагноза, но засега неуспешно. Ейдън разбираше добре точно колко беше загазил огромният страж, първо беше позволил на убиеца на брат му да избяга, а сега и другия престъпник бе намерил начин да се измъкне. Лорд Варик беше на чело на Уелоустоун. Ейдън предполагаше, че Мерксис сериозно щеше да си навлече гнева му много скоро. Варик беше феодал избран да ръководи града и цялата област от самия Крал Кобра- владетеля на цялото кралство. Ейдън познаваше еднакво малко и двамата- поне беше виждал лорд Варик. Краля Кобра беше обект на много слухове, легенди, клюки и догадки, но никой от този край не можеше да се похвали с това някога да го е виждал. Най- близкото нещо до кралско присъствие в Уелоустоун бе самият кралски гарнизон.  
Момчето търсеше вина и в себе си за бягството на престъпника, макар да не знаеше точно защо. Глождеше го любопитство относно черната, закачулена фигура, която беше видял на защитната стена, съвсем близо до тъмницата. Реши да се върне и покатери там, където я беше видял.  Изниза се от тъмницата. Не му беше трудно да го направи незабелязано- всички останали спореха и  оглеждаха стените сантиметър по сантиметър. Изкачи се по стълбището до върха на защитната стена- не беше много висока, но поне Уелоустоун можеше да се похвали с такава. Извисяваше се на малко повече от 12 метра. Беше изградена от пожълтял от времето камък- от там и града носеше своето име. От тази височина  изглеждаше доста уютен- повечето сгради бяха къщи, сгушени една до друга с заострени керемидени покриви,  бяха бели на цвят- през лятото понякога ставаше много горещо и ..

-Цял ден ли ще наблюдаваш гледката от високо или си дошъл за отговори?- женски глас прекъсна мислите на Ейдън, той се сепна и се светкавично се обърна към посоката, от която идваше . Беше опънал ластика на вярната си жилка  между пръстите си и беше заредил оловно топче.
Черната фигура се бе завърнала- облеклото и представляваше черно наметало, можеше да различи кожени ботуши и панталони. Беше се облегнала на парапета небрежно. Качулката скриваше лицето, а за да не остави никакъв шанс то да бъде различено, копринен шал скриваше носа и устата.  Ейдън обаче не бе вчерашен и можеше да различи женски черти- стойката, ханша, ръцете издаваха, че странникът всъщност беше странница. А също и гласа, който беше чул първо впрочем..

-Ще се нараниш с това- продума фигурата.
Ейдън, обаче, не обичаше да му говорят със снизходителен тон и неочаквано отпусна пръсти. Топчето прелетя светкавично, фигурата приклекна и го избегна в последния момент. Момичето/ жената използва момента на изненада, за да превърне клякането в подсечка и Ейдън се озова на земята.

-Достатъчно!- гласа вече не бе подигравателен. В него се четеше напрежение. Младият ловец остана доволен, беше взет на сериозно.
-Кой си ти?- Ейдън знаеше, че няма да получи отговор и изненадващо не получи.
- Хубавецо, замълчи и слушай внимателно. Рискувам доста като пилея времето си, за да говоря с теб и го правя, само защото бях впечатлена от начина по който успя да избягаш от мечката, която те гонеше. Не беше никак зле.

Ейдън беше искрено изненадан и леко развеселен. Усмихна се неволно.
-Кажи ми- продължи фигурата.- Харесваш ли родния си град?
Ловецът понечи да отговори, но момичето( беше преценил, че е момиче) го прекъсна.
-Няма никакво значение. Дните му са преброени. Скоро Уелоустоун ще бъде гробище, изравнено със земята, стените ще бъдат срутени, къщите разрушени, а всеки един човек ще умре безмилостна смърт. На площада няма да се чува детски глъч, на пазара няма да има безгрижен смях, в парковете няма да има игри и музика. Всички животни ще загинат, дърветата ще изчезнат, реката ще пресъхне.И никой, дори кралската гвардия, не може да го спре. Ти вече си видял началото на това, без сам да го осъзнаваш.
-Видял съм началото?- Ейдън повдигна вежда.
-Кралят Кобра е мъдър. Няма да успее да защити никого, но поне опитва.- тя продължи сякаш не беше чула дума.
-Какво имаш предвид, видял съм началото?- повтори момчето.
Тайнственото момиче направи няколко стъпки към ръба на стената и погледна към гората.
-Аз ще те потърся отново, когато му дойде времето. Имам нужда от уменията ти. А сега ще получиш отговор на въпроса си.

Ейдън погледна към гората отново и корема му се присви. Забеляза как дърветата в края на горичката се размърдаха и дочу познат оглушителен рев, дори от такава дистанция. Една бреза се прекърши с пукот и с тежка, бавна походка от гората излезе познатия враг на Ейдън. Мечката бе още по- страшна след като можеше да я огледа внимателно. Когато беше на четири крака бе поне два метра висока, очите и бяха червени- светеха. Козината и бе сплъстена и имаше следи от засъхнала черна гнусотия около няколко места от тялото и, които приличаха на рани.
„Кръв?“- помисли младият ловец

Няколко войника от наблюдателницата я забелязаха и удариха камбанката, с която даваха сигнал за малка опасност. Няколко гардове се скупчиха около портата, изгаряха от нетърпение да излязат и да се справят със звяра- какво представляваше една мечка за десет бронирани войници? Ейдън различи Мерксис сред тях! Това беше същата група войници, които бяха взели със себе си момчето на път към тъмницата!

Мечката се отдръпна и застана на два крака. Гардовете застанаха един до друг в отбранителна формация и запристъпваха напред. Бяха вдигнали щитове пред себе си, а мечовете им бяха опрени в горния край на щита, насочени напред към звяра. Единият от гардовете горе на стената реши да помогне и хвърли копие, което се заби в лявото рамо на чудовището. Мечката изрева, а от раната заблика черна, димяща течност.

„ Определено не е кръв…“ – заключи Ейдън

Това я разгневи, нахвърли се върху формацията. Това, което последва беше неочаквано- войникът, който беше в средата и бе опитал да парира атаката, бе премазан на земята, железния му щит изхвърча встрани, силно огънат. Гардовете заобсипваха мечката с удари, сечаха я, кълцаха я, но при всеки неин удар нов гад беше премазан.  Мерксис успешно лавираше измежду ударите и със странна за него галантност. Тя понечи да го захапе с огромната си зъбата паст, но не го уцели. На неговото място се бе озовал друг войн. Мечката сключи около врата му, поглъщайки цялата му глава, откъсна я и запрати тялото му високо във въздуха.
Ейдън гледаше като хипнотизира и не можеше да повярва на случващото се. Бяха останали едва трима гарда, Мерксис бе сред тях, но времето им изтичаше. Ейдън се заогледа за нещо, с което да може да помогне.
Тримата бяха обградили мечката и я атакуваха с умна стратегия- към нея замахваше този, който се намираше зад гърба и. За жалост това подейства само няколко пъти, защото звяра разгада тактиката им, причака поредния удар зад гърба си и се отпусна назад, премазвайки единия от войниците с тялото си. Мерксис скочи светкавично върху нея и заби меча си в гърдите и‘ почти до дръжка. Мечката го изрита и той полетя няколко метра назад,  като се просна тежко на тревата. Последния войник се оказа твърде близо до нея, тя го сграбчи и започна да го яде жив- зъбите и изглежда пробиваха метала. Мечът все още бе забит в гърдите на чудовището и от там течеше познатата черна течност.

-Хей! Насам!- извика се Ейдън

Мерксис и звяра го погледнаха едновременно, момчето запокити към гарда тежка бойна брадва, която принадлежеше на брат му Алексей. Тя все още беше забравена на земята, там където бе лежал трупа му до скоро и никой не я беше взел- хората все още се криеха от нападението на площада. Мерксис погледна Ейдън напрегнато и кимна, повдигна брадвата от земята и я завъртя ловко около себе си.

Мечката се подвигна на два крака,като  достигна почти четири метра височина и погледна войника в очите. Цялата беше окъпана в черна слуз. Беше обсипана с много рани, копието стърчеше от рамото , меча от гърдите и‘, костите на лявата и ръка бяха счупени, огъвайки я по неестествен начин.
Войникът вдигна брадвата над главата си и нададе боен вик, след което се затича към нея. Ейдън видя как чудовището замахва към него, но ударът на Мерксис бе твърде силен и точен. Брадвата се заби дълбоко в косматата  главата. От там пръсна черна слуз, която опръска гарда в лицето, червените очи угаснаха , мечката се олюля и се строполи на поляната.

Асура се бе изпарила. Мамка й.
Всъщност не, нямаше желание да познава мамка й. Все пак онова откачено същество се е метнало на някой, нали?
А може би се бе метнало на шефа?
Сорин тръсна глава. Не му беше времето да развива теории за произхода на контакта си в Гилдията. Имаше по-важни неща. Камбани биеха.
„За кого ли бият?”
Бе успял да убеди синекосата да му заеме някоя и друга пара – бе привършил с провизиите, а и му трябваха нови дрехи и лък. Успя да намери самотен търговец, който не се бе скатал у тях си, и си купи хубав, макар и леко износен черен мундир – без пагоните и другите финтифлюшки го взе на безценица. Също така се сдоби с чисто нов панталон, хубави, лачени обувки и черни кожени ръкавици. С наметалото си не се разделяше, и без това бе единственото нещо оцеляло последните му премеждия. За лъка му обаче надежда нямаше и той се принуди да го замени с друг, макар й по-малък.
Сега вървеше спокойно по празните улици, устремен към градските порти. Беше се пуснал качулката, измил лицето си, дори се бе вчесал – нищо общо с просяка, който взриви площада.
„Асура,” сгълчи се той, „Асура взриви площада.”
Убеден в собствените си думи, той се огледа. Очите му бързо се разшириха, както им беше склонността напоследък. Отвратително голяма мечка се задаваше откъм близката гора. Тежките, тромави лапи се движеха с неестествена бързина, и неистов рев разпра въздуха.
„Песове и помияри,” изпсува той. Той не използваше стандартни псувни. Бяха му твърде скучни и ограничени, затова измисляше собствени. Врътна се на пета и се засили в противоположната посока. Имаше си други проблеми на главата, че да се занимава с разбеснели се зверове.
„Некрономиком,” повтори той името на прокълнатата книга, „За какъв шпек му е притрябвал?”
Некрономикома бе книга, по-стара и от най-старото дърво, за което се сещаш. Преди много, много, много, много години бе написана от откачения танукидиец(?) Абдула-ал-Рашид-ибн-Хазред-бин-Мохамед-ибн-ал-Сюлейман в един от последните му трансове. Бе по-скоро дневник на преживяванията и постиженията му. Стария кукуфелник бе сред най-прочутите окултисти на времето си (а и до момента), иноватори и алхимици. Книгата бе, според едни, пълна със заклинания, според други – с мемоари. Но всички бяха на мнение, че е прокълната. Така, доста сериозно прокълната. Говорим повръщане на кръв и постоянен сърбеж, в най-добрия случай. Другото, за което всички бяха единодушни, бе, че никой не знае къде е. Малцината, успели да се докопат до нея, сега не бяха в най-доброто психично здраве. Сорин изцъка с език.
„Тоя определено се е побъркал. Но пък имаше бая нулички като заплащане...”
Потънал в мисли,  Сорин полека-лека се изниза от града. Трябваше да се заеме със задачата, нямаше мърдане. Но за да намери тъпата книга, му трябваха следи. Следи, които нямаше да намери в този закърнял град.
„Не се задържай дълго,” му бе казала Асура, преди да изчезне по обичайния начин – като фея в нощта. Само дето бе още ден и тя си бе чиста вещица, „Не е особено здравословно тук.”
Сорин бе сигурен, че тя нямаше предвид въздуха или гледката. Гилдията не обичаше да оставя следи. Той ускори крачка. Колкото по-бързо се разкараше, толкова по-добре. Колкото и да не можеше да я търпи, Асура бе сред по-приятните му колеги. Работодателя му си ги избираше все едни.... Още бе загадка как изобщо го бяха викнали. Може би защото бе само наемник – работеше временно, нямаше пряка връзка с организацията. И, разбира се, това, което го плашеше най-много.
Бе заменим.

- Случило се е отново... - промълви Сайрин, забил поглед в земята.
- Какво ще правим? - попита Раз и постави нова цепеница в огъня.
Белокосият мъж отпи от чая си и затвори очи. Вдиша дълбоко въздух и отново заговори.
- Линията на живота ми свършва след седем дни. Затова трябва да изчезвате оттук. - рече Сайрин, почти прошепвайки последната част, сякаш всяка дума засядаше в гърлото му. - Познавам един маг далеч на север. Наричаха го Логан преди много време, сега най-вероятно носи различно име.
Трябва да го намерите. Хубаво е да сте тръгнали след два дни, но ако Кай не е достатъчно силен, може да изчакате и повече.
- Значи умираш след една седмица... Ела с нас. - каза Раз, но знаеше, че е безнадеждно. Сайрин беше по-опитен и далеч по-силен в шаманството и ако имаше начин, никога нямаше да ги остави сами.
- Не мога. Това ще постави и вас в опасност. - отвърна възрастният мъж и постави длан на рамото на събеседника си. - Ще трябва да вземете книгата, иначе рискуваме да попадне в краля. Елитния гарнизон, който ни гонеше е извикан тук поради тази причина, но Кобра е умен и винаги има резервни планове.
- Видял ли си нещо допълнително, което да ни помогне? - попита Раз и се наведе напред.
Сенките от огъня играеха по лицето му. В очите му се четеше напрежение, а пръстите на ръцете му бяха вплетени в очакване.
- Ще ви преследва мъж, същият, който ще ме убие. Това е всичко, което знам. Набрал съм билки, които ще помогнат на Кай.- изрече Сайрин подавайки напред колан, на който бяха закачени множество кожени торбички. - Ако отново покаже признаци, че е обладан, трябва да действаш бързо. Обяснявал съм ти вече, но ще го направя още веднъж.
Раз слушаше концентрирано и попиваше всяка дума, излизаща от устата на белокосия.
Разговорът им все още продължаваше, въпреки че слънцето се бе скрило отдавна.
Кай се размърда из палатката и мигновено усети остра болка в левия си крак и дясната част на корема.
"Мамка му...случило се е отново...", помисли си той и опита да се надигне. Дочуваха се гласове отвън. Единият му се струваше познат, другият не бе чувал никога през живота си.
- Момчето се е пробудило, отвори му, за да се присъедини. - настойнически каза Сайрин, а Раз се подчини.
Кай подаде глава, а след това и всички останали крайници. Пълзеше заради огромната болка.
Сайрин се извърна към него и с широка усмивка го приветства покрай огъня.
Подаде му дървена чаша, пълна с някаква течност, която миришеше съмнително и една купичка с натрошена, суха храна.
- Бая са те подредили, Кай. Това е Раз, запознайте се. - рече белокосият мъж, с топла усмивка на лицето.
- Не ви познавам, но ви благодаря за подслона и храната. - каза момчето и се обърна към Сайрин - Гласът ти ми е познат отнякъде.
- Така е, беше малък когато сме се виждали. Баща ти редовно идваше за билки. Често те взимаше, за да научиш пътя.
- Не помня.. съжалявам - промълви Кай, свеждайки поглед.
- Не се тревожи, няма какво толкова да помниш на невзрачен шаман като мен! - развеселено отговори Сайрин и потупа момчето по рамото. - Сега хапни, защото скоро ще трябва да тръгвате оттук.
На следващия ден стария шаман стана по изгрев слънце, събуди своя ученик, Раз, и отново се зае с инструкциите подавайки му малка торба, удобна за носене на гръб. Поемайки я в ръце, младият мъж надигна вежди, изненадан от тежестта.
- Вътре е Некрономикона. Пази го с цената на живота си. Ако попадне в ръцете на грешния човек ни очакват бедствия и ужаси, в сравнение, с които войната отпреди пет години ще ти се стори като веселие. Не я изпускай от очи, не заспивай без да я усещаш. - Сайрин говореше с твърд и сериозен тон и всеки път когато споменеше книгата леко заекваше.
- Какво да правя с нея когато срещна твоя човек? - попита Раз крачейки по тясната планинска пътека.
От едната им страна се издигаха върховете на планината, а от другата долината, гората и града.
Йелоустоун.
- Ако наистина го срещнеш няма да има нужда да я споменаваш. Той ще знае кой си, откъде идваш и какво да прави. Между другото града ще изгори също. Видях го тази сутрин. Стойте далеч оттам. Някъде наоколо се крият съгледвачи на Петте Слънца. Измежду тях има и някой, който владее езика на животните. - сподели Сайрин и се загледа в синевата. Вървяха бавно и спокойно. - Трябва да минете първо през пустинята. Когато стигнете до оазисът Сайджа, ще тръгнете на северозапад. Оттам, след няколко дни път би трябвало да минете през планински проход. След него следвайте страничните пътища докато не стигнете края на кралството. Логан е отвъд, но не мога да ти кажа къде точно.
- Разбирам. Кои коне да вземем? - попита Раз гледайки в краката си, заради множеството камъни по пътечката, която ставаше прогресивно по-тясна.
- Кай ще вземе Рая, познават се от малки и имат добра комуникация, ти ще яздиш Войн, а Нан ще носи багажите и на двамата. Последните няколко дни прекарах достатъчно време с тях и са наясно какво ги очаква. В сигурни ръце сте, така де копита. - каза мъжът, като прихна да се смее след последните няколко думи, придружен от мъжа до себе си.
Стъпките оставяха бегли следи в пръстта и бутаха малки камъчета надолу по склона.
Гората изглеждаше приказно зелена
- Успя ли да разбереш кое проклятие е засегнало Кай? - попита Раз видимо озадачен.
- Не... това е невъзможно. Трябва да се срещнете с човека, който го е направил. Но за съжаление нямам отговор и на този въпрос. - заяви Сайрин с тих глас издаващ безпокойството му. - Трябва да разпитаме Кай, какво помни, за да разберем какво го отключва. Това е най-доброто, което може да се направи.
Пътеката се изви зад един остър завой и двамата продължиха своя път.

Лорд Варик бе петдесет годишен мъж, винаги елегантно облечен и сдържан. Среден на ръст, гологлав, но с буйни бакенбарди, притежаваше остър като бръснач ум.
На него Краля Кобра лично бе поверил управлението на Йелойстоун. Отговорна, но и трудна задача.

Лорд Варик успя да превърне западналия град в по- малко западнал, привличаше с обаятелността си търговци от различни краища на Кралството на Кобрата, работеше усилено по подсилването на стените и обработване на занемарените земи. Макар и трудно града се намираше в подем.
Но в този ден виковете му се чуваха непрекъснато из пустите улици. Беше побеснял като научи за различните трагични случки, които бяха споходили града му и беше решил да вземе всички възможни мерки да не се повтори подобно нещо.

След атаката на мечката цялата стража на Йелоустоун бе събрана именно там от страх, че може да се появят и други такива създания. Мерсксис бе занесен от двама от събратята си в лечебницата на най- добрите знахари, защото опръсканата, от черната слуз, кожа  го сърбеше и болеше. Стъпките на гардовете, носещи го натам , бяха заглушени от стенанията на рицаря, победил опасното чудовище.
Ейдън имаше време да се прибере и най- сетне можеше да сложи ризницата си, която бе достатъчно здрава, за да спре директен удар с меч, но и достатъчно фина, че да се скрие под блузата и якето му. Взе колчана със стрелите и стария лък на баща си и го сложи на рамо. Опаса се с къс боен меч и зареди всичките си скрити джобове с различни видове ножове и други остриета. Облече коженото си яке и вдигна качулката, за да прикрива лицето си.
За щастие не му се наложи да ползва всичко това през остатъка от деня.

Ейдън беше доста изплашен от видяното днес и от описанието на тайнственото момиче за бъдещето на града. Не знаеше точно какво се очаква да предприеме. Прекара два дена в тренировки и тревожни мисли относно случилото се. На заздрававане реши да излезе, беше гладен.
Ловецът бе забил поглед в земята и вървеше омърлушен към магазина, когато едра фигура застана на пътя му и го спря със ведър, но едновременно сериозен глас:
-Добър ден, а?
Ейдън вдигна глава и настръхна. Позна човекът пред себе си. Това не бе кой друг, а именно Олаф Червената Усойница- първият от генералите на Краля Кобра.
„ Бе на чело на кралския легион, разположен в Уелойстоун.“- припомни си Ейдън
-Добър ден, познаваме ли се?
Мъжът се ухили. Беше около четиридесет годишен, строен и добре трениран. Среден на ръст, имаше къса, подържана брада и мустаци, косата му, дълга и чуплива, се развяваше от нощния вятър.
-Не се познаваме, момче, но аз забелязах помощта ти в битката на нашият прескъп гард..аам… Мерксис?...
Направи кратка пауза.
--Ако не се беше сетил да хвърлиш брадвата, събитията щяха да се развият различно. Малко помощ, но в крайно необходим момент.  
-Правя само каквото сметна за нужно, аз…
--Точно това ми трябва!- мъжът извика- Задава се буря, момче, и знам че не си глупав и си го разбрал. Че защо иначе ще има кралски легион тук? Ще ми трябва цялата възможна помощ. Искам да постъпиш в обучение при нас. Имаш умения! Нека се възползваме от тях.
Ейдън помълча и отговори:
-Благодаря за предложението, но не искам да се записвам в легион, не се заседявам дълго на едно място..
Червената усойница се усмихна още повече и потупа момчето по рамото.
-Не предлагам това, но когато дойде времето за битка ще се бием рамо до рамо. Легионът започва задължително обучение на всички гардове, както и на  частни лица, които искат да участват в защитата на града. Стадионът ще бъде мястото, където ще започне провеждането му. Ела. Утре. Още по тъмно. Помогни ми да спасим града ни. – червената усойница стана сериозен изведнъж
- Да го спасим от какво?- Ейдън повдигна въпросително вежда.
Усойницата впи поглед в Ейдън. Една вена запулсира по челото му.
–Покажи ми на какво си способен, ако преценя тогава… може и да ти кажа.
Ейдън се усмихна. Беше тъмно и знаеше, че ще има предимство. Зрението му на ловец бе едно от най- ценните му умения. Вдигна ръце пред лицето си , плъзна краката си в позиция за бой. Беше готов. Усойницата се засмя, личеше си, че се забавлява. Свали нараменниците си с отренирано движение на ръцете и хвърли меча си на земята. Скръсти ръце.
- Да започваме ли?- намигна генералът.
Ейдън не отговори, а се завъртя странично и се опита да нанесе удар с крак. Смяташе, че изненадата е много ценен фактор в битките. Олаф го блокира като пое удара с гарда и през лицето му мина, за част от секундата, изражение на болка. Ейдън затанцува като сменяше гарда си. Замахна към лицето на усойницата, но бе изненадан. Войникът приклекна светкавично и подсече ловеца, който падна на земята. Ейдън видя звезди и понечи да стане веднага, но го посрещтна  коляно, което попадна в челото му. Ейдън скочи и успя да спре едва част от силата му с ръцете си.  Изправи се, но светът му се въртеше. Червената усойница замахна с крак, който бе блокиран. Започна да нанася множество удари с ръце. Някои бързи, други тактични, не можеше да пробие гарда на момчето, но удряше толкова силно, че щетата по ръцете му беше достатъчна.  Наоколо имаше хора, които наблюдаваха случващото се с надигаща се уплаха и заотстъпваха назад. Ейдън успя да улови ръката на усойницата, опита се да я извие, но бе спрян от внезапен удар по врата, който секна дъха му.  Застанал напълно неподвижно за момент, Ейдън наблюдаваше с клиничен интерес как поредния ритник на генерала се засилва и врязва в корема му. Причерня му и се свлече на колене.
- Бавно, глуповато, диво, никакъв стил, момче. – усойницата се усмихна доволно. Личеше си, че се гордее с уменията си.-  Ще се видим утре сутрин.
Ейдън вдигна глава и се ухили на свой ред.
- До утре.

Докато седеше свит в дървения кашон, Сорин осъзна нещо.
Имаше сериозен проблем с алчността.
Предположението му се оказа правилно. Щом заповедта идваше директно от Шефа на Гилдията, той щеше да мобилизира всички – славата на Некрономикома бе твърде голяма, че да пести ресурси.
А всички означаваше и старшите в гилдията, или още казано офицерите. Сорин бе засякъл двама от тях близо до града и бе станал тяхна сянка. Извади късмет, че засече точно тези двама – младото момиче и брадатия исполин. С всеки друг не би имал същата съдба. Не ги познаваше лично, Асура му бе казвала за всеки един от тях, или поне тези, които тя познаваше.
Момичето се казваше Ана, носеше дълъг кафяв плащ, приличен на пончо, и белите й коси се спускаха изпод широкополата шапка. Седеше на един стар кашон в изоставения склад, скръстила ръце, мълчалива. Сорин знаеше, че тя е от онези – „тихите води са най-дълбоки”. Асура му бе казала, че Ана владее пясъчна магия и може да изравни цяло селище със земята, стига да я изнервят достатъчно. Хубавото бе, че не се палеше лесно.
За разлика от спътника й, Джеси. Висок малко над два метра, той не признаваше дрехи, освен (за щастие), панталон. Мускулестото тяло бе покрито с татуси, от които най-вече се открояваше дългата змия на дясната му ръка, чиято уста приключваше на китката му. Огромната бойна брадва бе подпряна в единия ъгъл, докато той правеше упражнения. Кибритлията на групата, Джеси винаги правеше нещо, макар и никога да не се замисляше. Двамата бяха перфектната група за следене – Ана бивайки така апатична, а Джеси рядко си задържаше вниманието върху нещо друго, освен 20-и-нещо годишната девойка.
Но пък пътя им ги отведе обратно в града, от който тамън се бе разкарал. Може би това имаше предвид Асура, когато му каза, че няма да е особено здравословно. Бе дочул от тези двамцата, че всички ще се събират. Изгледите за стабилността на града наистина не бяха добри.
Вратата на полупорутената постройка се отвори, за да направи път на друга жена, тази малко по-възрастна, с къса, черна коса и сини очи. На гърба й се мъдреше дълъг, тънък меч, и тя крачеше уверено, грациозно.
- О! – възкликна гръмогласно Джеси, - ГИЛИАН! ТОЧНА, КАКТО ВИНАГИ.
Тя изсумтя.
- Къде са другите?
- НЯМАШЕ НИКОГО, КАТО ДОЙДОХМЕ, - отвърна бабаита. За него физически не бе възможно да говори тихо, - ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЗАПИВАТ НЯКЪДЕ. ЗНАЕШ ГИ КАКВИ СА.
Сорин преглътна тежко. Гилиан означаваше проблеми за него. Сетивата й бяха остри като на хищник, дебнещ плячка, а кутията, в която се бе набутал, не бе сред най-добрите скривалища. За щастие, новодошлата не му обърна внимание, а се придвижи до един от ъглите на малкия склад, където седна в поза лотос.
- Май ще почакаме тогава.
- Трябва да чакаме онова хахо и без тва, - включи се Ана. Гласът й бе мек, спокоен, приканващ, - Шефа остави на нея да ръководи операцията.
През малките дупки Сорин едва успя да различи как Гилиан повдига вежди в учудване. Ана се бе обърнала към колежката си.
- Не знам, - отговори тя на незададения въпрос и повдигна рамене, - питай него.
Някой изрита вратата на складчето и запристъпва с бодра крачка. Сорин едва не подскочи, но другите не помръднаха.
- Добър ден! – извика ниския, възпълен мъж. Стискаше полупразна халба вино в една ръка, а с другата влачеше цигулка. Звучеше...развеселен.
„Оливър”, сети се Сорин. Палячото на групата. Асура му бе казвала, че той е може би най-опасният от групата. „Огнена магия,” потръпна крадеца. Но пристигането му бе добре за него. Вонеше на алкохол от километри, което значеше, че другите ще се занимават основно с музиканта, а не с него.
- Дами, - рече Оливър, - прекрасни сте както винаги! – Гилиан само изсумтя, а Ана като че ли се изчерви.
- ЕЙ! – скокна Джеси, - НЯМА ДА Я ПИПАШ!
- Джеси, приятелю, - отвърна шишкото, - не се пали така. Аз просто оценявам красотата около нас! Добър избор, между другото! – той подхвърли чашата към гиганта. Последният ловко я улови и я гаврътна на екс. Беше учудващо подвижен. – Маршал ще дойде след малко. Пратих го да вземе пиене.
- Пратил си точно него за пиене? – поинтересува се мечоноската, - Все едно да пратиш мечка за мед. – Оливър се разсмя.
- Да, знам. Не го съди толкова, - той се тупна на прашния под, - Момчето се опитва да се справи с проблема си. – опря цигулката на рамо, измъкна лъка някъде из гащите си и засвири тиха, спокойна мелодия, - Просто ще изчакаме малко.
Маршал. Добре, Сорин бе чувал за всички изпратени. „Демона”, както бе познат на улицата. „Пияницата”, както бе познат в гилдията.
Пукот от строшено дърво се разнесе из помещението, когато покрива се проби. Млад мъж, целият в черно, се разби с гръм и трясък на прашния дъсчен под. Последва трещене на строшено стъкло, а червеникава течност напои всичко наоколо.
Оливър изцъка с език.
- Не можа да ги донесеш здрави!
Младежът се надигна безмълвно, изтупа черното си палто и пъхна ръце в джобовете си. Високата яка и черната коса прикриваха по-голямата част от външния му вид. Единствено горната част на носа и мудните, черни очи се виждаха. Или поне така предполагаше. Сорин нямаше добра видимост от кутията си.
- Последен ли съм? – попита Маршал безчувствено, без да обръща внимание на упрека към него.
- Остана само Асура. – бе отговора.
- А, - рече той, - добре. – Той се наведе и започна да ближе виното от пода. Оливър замахна с цигулката към него, решен да го научи на правилен етикет. Сорин прискляпа. За няма и миг, Маршал вече бе зад музиканта, опрял пръсти в тила му.
- Не ме прекъсвай, докато пия, старче, - изсъска той.
Скоростта му бе невероятна. Крадецът, скрит в дървения кашон, се молеше никога да не му се наложи да се бие с него. С който и да било от тях.
И все пак, се бе наврял тук. Наградата за проклетата книга бе прекалено голяма, че да я пропусне. А щом тези петимата бяха тук, знаеха нещо за нея. Нещо, което Асура не бе споделила с него. Трябваше да се опита да научи, особено на този етап. Освен това трябваше и да оправдае кисненето на едно място в продължение на почти два дена. Единствено се радваше, че не му се бе налагало да посети хубавото място – там, де и краля Кобра ходи пеш.
Образа на Оливър се разми, премина в пушек, после в огън, който се върна обратно на мястото, където стоеше. Мелодията започна наново, а Маршал прибра ръката си обратно в джоба. Сорин мярна дълги, остри нокти да изскачат от пръстите на чернокосия.
И все пак.
Имаше голям проблем с алчността.

Сайрин хвърли един последен поглед към отдалечаващите се Кай и Раз.
Момчето вече стоеше изправено и можеше да язди, благодарение на няколко от магиите в старата книга.
Обърна се бавно и поглади наболата си брада. Всичко вървеше по план.
“Освен онзи малък чевръст, досадник. “, помисли си той.
Заради него Сайрин загуби седмиците упорита и откровено трудна работа с животното. Трябваше онзи едър дангалак да умре. Брат му вече опита пръстта, въпреки че смъртта му не беше замислена по този начин, но така стана дори по-лесно.
Той продължаваше да върви, леко прегърбен, по тясната планинска пътека обратно към шатрата си и преговаряше всяка стъпка от плана. Небесата отново бяха почернели и присвяткаха, а вятърът се засилваше все повече. Очакваше ги буря.
Когато пристигна в шатрата се зави с едно от одеялата и си сипа топъл чай.
Преглътна и се замисли, колко хубав чай бе намерил този път. С миналия не можеше и устата да си изплакнеш. Бавно се унесе и отпусна ума си.
Трябваше да помисли върху ситуацията още веднъж преди да започне медитация.
Имперските легиони ще пристигат малко по малко през следващите два месеца. Двеста и петдесет хилядна армия. Явно Зерас Велики е сериозен относно превземането на кралството.
Разбира се, без танукидския Некрономиком, това никога нямаше да е възможно.
Прекосяването на тези три хиляди километра пустош би било просто невъобразимо.
Първата цел е Йелоустоун, тъй като е разположен в най-далечния край и ще служи като сборен пункт за армията. Ако успеят да преминат всички, останалото няма да е проблем, тъй като Кобра не би трябвало да разполага с достатъчно ресурси. Последното нещо, което му лиспва сега е откъс от битката.
Отпусна тяло напълно и остави уханието на свещта пред него да изпълни сетивата му.
Започна бавно да изговаря поредица от думи с тих, равен глас и затвори очи. Когато ги отвори отново виждаше пред себе си портите на града. Изглеждаха така сякаш някой се бе опитал да ги нацепи на дърва за огрев.
Протегна ръка напред и пръстите му преминаха през дървото сякаш беше направено от дим. Сайрин направи няколко крачки, за да се увери, че откъсът е стабилен и премина от другата страна на портата.
Този път беше улучил нещо интересно. Точно зад вратите имаше наредена купчина от трупове. Изглеждаше все едно някой е опитал да ги залости. Сред труповете можеха да се видят главно войници от легионите на империята.
Броните на повечето бяха свалени, но Сайрин можеше да ги познае по татуировките. Имаше същите по себе си.
Елитни кралски войници стояха по крепостните стени и наблюдаваха за вражески части. Изглежда, че поне една от атаките ще се провали ако нещата продължават по този начин. Разбира се, жертвите са очаквани. Затова първите десет хиляди, които ще пристигнат след приблизително седем дни, са предимно роби.
Огледа наоколо и се разходи из централния площад.
Навсякъде имаше разположени тела на умиращи. Някои бяха с липсващи крака или ръце, други със стрела в гърдите или гърба.
Всичко това му подсказваше, че откъсът, в който се намира не е от първия ден.
Вървейки надолу видя как една част от стената на града е срутена и на нейно място сега стоеше друга, поне три пъти по голяма купчина от трупове, запълваща празнината.
Лошо.
Ако първата атака се провали, това означава, че ще дойдат подкрепления. Йелоустоун може да е стар и сравнително неподдържан, но не се налага да си експерт, за да заключиш, че е труден за превземане. Гората от едната му страна и планината покрай, която бе изграден го правеше трудна мишена.
Обсадните машини са се забавили заради времето и ще пристигнат чак след четири седмици.
Нямат лукса да разполагат с толкова време.
Шаманът изпсува силно. Кобра знае какво прави. Сякаш знаеше всеки негов ход. През последните пет години, кралството набира все повече мощ и въпреки всичките усилия на Сайрин да спре напредъка по земите, ситуацията се подобрява.
Мъжът започна да дочува лек пищящ звук. Това беше сигнал, че нещо става навън. Затвори очи и усети как се влива отново в тялото си.
Погледна напред и забеляза чифт бледо сини очи. Направи кълбо назад в последния момент.
Чу оглушителен трясък и видя как на мястото където стоеше той самият преди секунда, сега имаше огромен чук, а канчето с чай приличаше по-скоро на палачинка.
Сайрин затвори отново очи и се съсредоточи. Имаше само един изход от ситуацията.
Не вярваше да му се наложи толкова скоро, даваше си поне още двадесет години, но явно все пак предсказанието му се сбъдна.
Но това вече му бе известно от откъса пред една година.

Елитния гарнизон се бе заел отговорно с подготовката на стражите за война. Никой не обелваше дума относно това, което предстоеше.  Жителите на града бяха  изнервени. Гарнизонът се състоеше от 300 души- най- добрите бойци, които Ейдън беше виждал някога, а и които можеше въобще да си представи.
Лорд Варик се беше погрижил минимален брой гардове да бранят стените на града- бяха разположени нарядко, затова трябваше непрекъснато да патрулират. Рискована тактика, но според думите на Червената Усойница врага се задаваше. Всички останало бяха събрани на огромния стадион, а вече и площада. Мястото не стигаше за всички. Центъра на града се бе превърнал в колосален тренировъчен лагер.
Кой атакуваше? Защо?
Кралят Кобра не обичаше да обяснява заповедите си. Някои припознаваха тази негова особеност с признак на слабост, но Ейдън бе на мнение, че така владетелят им се опитваше да избегне излишна паника.
Сър Олаф Вайпър водеше тренировките с умопомрачителен интензитет. Като за начало всеки мъж от околността, който можеше да държи меч бе привикан и причислен към армията на Уелоустоун, в следствие на което околните села бяха доста опустели. Селяни, ратаи, обущари, дърводелци, ковачи, всички бяха поместени в града- значителен брой от тях бяха на възраст. Децата и жените бяха впрегнати да работят от сутрин до вечер, за да набавят нужната храна, дрехи, оръжия. Населението на Уелоустоун не надвишаваше 15 000 души.
Гардовете бяха около 1000.
По груби сметки на Усойницата до няколко седмици можеше да е готова армия от около 9000 души, като към силата и се причисляваше собствения му гарнизон. Силно се надяваше столицата да изпрати допълнителни подкрепления, но открай време не беше получавал заповеди от краля, което започваше да го тревожи. Въпреки това неговата самоувереност и решителност влияеха положително на новите му ученици- трудно беше да си отчаян, когато генералът ти въртеше копие като бог, а понякога се сражаваше едновременно с десетима човека. Изглеждаше недосегаем. Най- добрия пример, на който Уелоустоун можеше да се надява.
Тренировките му бяха иновативни и многопластови. Беше разделил огромната маса от хора на по- малки отряди. Със обучението на всеки от тях бе нагърбил двама или трима от своите лично подчинени. С усмивка наблюдаваше как членовете на елитния гарнизон изготвяха и обясняваха на останалите хранителни режими, включващи огромни количества месо и ориз. Някои от групите спринтираха, другите бягаха маратон, трети се бяха съсредоточили върху силови и кръгови тренировки( освен лицеви опори и упражнения, използващи тежестта на тялото, планът съдържаше и повдигане на камъни, дънери, дърпане на въже и всякакви разновидности.)
Всеки ден задължително завършваше с неколкочасово упражнение с меч. Усойницата обикаляше от група на група, демонстрираше движения и хитрости, които несъмнено бе придобил с дългия си военен опит. Смехът му отекваше из площадите и стадиона, а енергията му бе неизчерпаема.
Олаф спечели симпатиите на Ейдън, който даваше всичко от себе си в заданията и се стараеше да не изостава от останалите. Най- трудни определено му бяха силовите упражнения. Никога не бе имал проблем с издръжливостта, но тренировъчния меч му тежеше ужасно.  Мечтаеше си да може някой ден да го развърти както Усойницата, същински пример за бързина и сила.
Не бе виждал следа от закачуленото момиче и скоро започна да забравя за нея. Всичките му усилия бяха съсредоточени в това да подобри бойните си умения и засега попиваше всеки урок като гъба.
Момчето беше свикнало само да изкарва прехраната си и често да гладува, тъй че странното състояние, в което се намираше града сега, му допадаше. Дажбите от  месо, ориз и хляб, които получаваше му бяха прескъпи и се опитваше да не се нахвърля върху тях прекалено лакомо.
Изнизаха се десетина дена. Ловецът забелязваше значително подобрение в бойните си умения, но заради ужасно бързото темпо на трениране, цялото му тяло го болеше- нямаше достатъчно време да се възстанови. Ейдън се ядосваше, че подготовката не бе започнала по- рано. Мисълта, че гибел се задава към жълтия град се бе загнездила дълбоко в него и го притесняваше. Чувстваше, че времето му изтича.
Разговорът му с Усойницата не се беше повторил въпреки опитите на Ейдън да го заговори- генералът бе прекалено зает тези дни.
Ето защо ловецът се изненада невероятно, когато се прибра вкъщи( вкъщи представляваше покривът на една страноприемница, чиито собственик му бе позволил да спи там вечер от добрината на сърцето си) и завари генералът, който се бе излегнал на удобното кресло( лятно време извадено на балкона). Беше изпънал небрежно краката си върху парапета на тераската и пушеше.
Момчето зяпна, а сър Олаф му подаде цигарата и се усмихна:

-Дръпни си, но внимавай, не е каквото очакваш.
Ейдън си дръпна от цигарата, вярваше твърде много на воина, за да проявява предпазливост, издиша дима и погледът му леко се разводни. Закашля се.
-Какво е това, харесва ми?- момчето подозрително погледна към горящия връх на цигарата, сякаш отговора се криеше там.
-Има много имена, но повярвай ми не е от този свят.- Усойницата се захили и дръпна нова дръпка, като се опита да направи кълбо от дим, но се закашля на свой ред. – Може да я наричаш „ Рийвър“. Набрал съм я собственоръчно от тайно място в пустинята Сайджа. Скъпа ми е.
Ейдън излезе на балкона и се подпря на парапета. Известно време двамата мълчаха.
Изведнъж сър Олаф стана сериозен.
-В редиците ни има предател, може би повече от един. Не е изключено да е и от елитния гарнизон.
Той помълча малко, издиша ново обезформено „ кълбо“  дим и продължи:
-Птиците ми ми носят тревожни вести. Огромна армия се е запътила насам. Приближава се с всеки ден и скоро ще е пред портите ни. Опасявам се, че това ще е последната ми война, момче.
Ейдън реши, че „ птиците“ е метафора за шпиони, но  в този момент забеляза, че на парапета на терасата му и на въжетата за пране бяха наказали дузина гарвани. Зяпна от изненада. Пое си въздух да проговори, искаше да попита коя армия по- точно ги нападаше, но генералът отново го изпревари.
-Ще ми трябва твоята помощ.
-Моята?- Ейдън беше твърдо решил , че ще остане в града и ще помогне с каквото може в кризата, която предстоеше- Но с какво толкова бих могъл да бъда полезен.. точно аз имам предвид?
-Ако искаш вярвай, но препускащата насам сган не е най- големият ни проблем… ти вече си го виждал.
Тук момчето разпозна почти същите думи, които му бе изрекла качулатата фигура и рече:
-Мечката…
-МНОГО ДОБРЕ!- Усойницата изглеждаше впечатлен, очите му се оживиха, острите мустаци му придаваха дяволито изражение. Той се изправи и скръсти ръце. Забравил че държи цигара в ръката си, опари се, изруга и я подаде на момчето, чиято глава все още бе замаяна от първата дръпка. – Не точно мечката, момче, а това което я контролира… Кажи ми, чувал ли си някога думата „ Некрономикон“?

- КОЗ!
Джеси получи удар зад врата. Беше Гилиан.
- Какъв коз бе, каун?! – изруга тя, - Играем покер!
Групата се бе събрала на една малка поляна в горичка до града. Джеси, Гилиан, Оливър, Маршал и Асура играеха. На слабата светлина от огъня картите едва се виждаха, но това не им пречеше. Ана седеше встрани, депресирана както обикновено. Джеси смотолеви извинение и си прибра картата.
- Вдигам, - рече Асура и се ухили.
- Пас, - отвърна Гилиан и хвърли картите.
- Плащам, - безчувствено отвърна Маршал, - и вдигам.
- Плащам, - на свой ред рече Оливър.
- Плащам, - рече Асура.
- ПАС!
- Асура, - рече Гилиан, - защо точно ни трябва той? – тя сочеше към Сорин, който стоеше завързан до Ана.
- Не ме разконцентрирай! – сопна се синекосата, - Следя играта.
Гилиан изсумтя.
- Това е скучно, - рече Маршал, - няма ли да ни нападне някой? Ноктите ме сърбят. Вдигам.
- Вече няма никого в радиус от няколко мили, като не броим града, - отвърна му Оливър, - нали ги изби всички. Плащам и вдигам.
- Плащам, - включи се Асура, - Сорин ни трябва. Добър крадец е.
- На кого му е притрябвал крадец, като можем да я вземем насила? – рече Маршал, - Четири еднакви.
Асура изцъка с език.
- Врътката е да измъкнем кинтаж от стария. Знаеш, че на нас няма да ни плати, но на него ще му даде хонорар. – тя хвърли картите, - Двойка валета.
- Хитруша, - рече Оливър, - Сега разбирам защо те е оставил да водиш мисията, - Гилиан изсумтя. Явно се чувстваше засегната, че трябва да взима заповеди от нестабилна персона като Асура, - Кралски флуш.
- Еее, изхвърли се, - контрира синекосата. Оливър се засмя.
Сорин ги наблюдаваше безмълвно. Основната причина за това бе, че му бяха запушили устата. Мястото, което бе избрал за криене, в крайна сметка не се оказа особено ефикасно. Добрата новина бе, че го бе разкрила Асура, а с нея поне се имаше. Ако бе някое от другите чудовища, времето му в тази история щеше да свърши преждевременно. Докато шишкото прибираше парите от победата си, острия слух на Сорин долови шумолене. Някой, или нещо, ги приближаваше. Дали да ги предупреди?
- Маршал, - промълви Гилиан.
- Знам, - кимна той, - доста са.
Последва нещо изумително. Оливър все още тъпчеше парите по джобовете си, когато първият нападател се разкри. Сорин се ококори широко – навик, от който не можеше да се отърси в последно време, - при вида на противниците.
Скелети. Истински ходещи, тракащи и стенещи скелети. С оръжия, на всичкото отгоре.
Меча на първия се насочи към чернокосия Маршал, който седеше като замръзнал. И сега, както преди, доде Сорин да мигне, Демона бе зад нападателя, ръка сграбчила белия череп. Маршал стисна без особено усилие. Черепа се пропука и се разби в шепата му. Джеси изрева. Не бе ясно дали е боен вик или вик на агония, но Сорин потръпна. Три скелета връхлетяха гиганта. Бойната му брадва лежеше до него, както винаги, и той я вдигна с лекота, размахвайки свирепо. Острието се заби в ребрата на най-левия скелет и силата на замаха завлече останалите. Двете същества полетяха право към Ана, която се наведе нехайно, за да ги избегне.
Гилиан бе съвсем друга история. Отдавна напуснала огъня, Сорин виждаше само меча й, проблясващ сред вечерната гора. Удар на стомана и пукот на кости се разнасяха из въздуха.
Други два скелета се стрелнаха към Оливър. Дебелака все още си броеше парите и Маршал се стрелна към него. Ритника на пияницата срещна меката плът на съотборника му и последния излетя в страни. Тежките боздугани на скелетите се размазаха в коравата земя. Маршал стъпи на земята и завъртя ритник към първия. Петата му се заби в предполагаемия нос на съществото и го повлече надолу. Използвайки го за опора, Маршал скочи във въздуха към другия, ръка изпъната назад. Дълги, остри нокти мъждукаха на бледата светлина от огъня. Преди да види завършека, пред лицето на Сорин се изправиха познатите му лилави очи и ухилената мутра на Асура.
- Стига си гледал, - скара му се тя, - действай! – тя сряза въжетата и отпуши устата му.